Представяме Ви откъс от романа на Снежана Ташева „Групата от Ада“ (2017). Книгата е участвала в литературното риалити на БНТ „Ръкописът“.
Групата от Ада
Една вечер в началото на семестъра, когато бях останала до късно на работа, на вратата ми се потропа. Извиках:
– Влез! – и продължих с проверката на задачи.
– Добър вечер! – стресна ме полиран официален глас: – Вие ли сте госпожица Андреева?
Вдигнах глава от бюрото, точно навреме, за да забележа двамата излъскани костюмари, влизащи в кабинета ми.
– Да, аз съм. С какво мога да ви помогна? – постарах се да звуча възможно най-официално. Тия типове не ми харесваха.
– Колегата ми и аз сме дошли, за да поговорим за групата, на която ще преподавате този петък следобед – каза първият костюмар с изключително мелодичен и равен тон.
– Коя от групите? – попитах и усетих, че се мръщя. Тези групи в петък ми идваха твърде много и се чудех как да ги разкарам.
– Става въпрос за чуждестранните ви студенти.
– А, да. Така и не разбрах на какъв език трябва да им преподавам. Вероятно английски, щом не е указано друго?
Тук „главният“ костюмар се понамръщи. Явно въпросът му беше по вкуса точно колкото да захапе цял лимон.
– Обучавайте ги на който език ви е най-удобно. За тях езиците не са проблем – каза той след кратък размисъл.
Това вече беше странно. Чуждестранни студенти, които се оправят добре с езиците, са дошли да се обучават точно в нашия университет, а не някъде на по-хубаво място в чужбина?! Или парите
им бяха малко, или искаха да минат, без да се напъват.
– Нашите студенти са много ученолюбиви, но за съжаление, не са особено дисциплинирани – продължи той, сякаш отгатнал мислите ми. – Целта ни е да бъдат обучени за инженер-химици, в близка до естествената им среда. Искахме да ви предупредим, ако забележите нещо необичайно във външния им вид, да не се паникьосвате.
Ха, намерили на кого да ги приказват тия. И Квазимодо да ми довлекат, пак няма да се впечатля. Като по-млада си мислех, че съм грозна, и все още не съм се отърсила съвсем от това, така че не съм аз човекът, който ще дискриминира някого по външен вид. Само че…
– Не е заразно, нали? – попитах, без да съм се консултирала първо с разсъдъка си, и веднага съжалих за това.
– О, не се притеснявайте. Просто малка мутация. Висок радиационен фон, нали разбирате.
Че не разбирах, нищичко не разбирах, но реших да не си пъхам носа където не трябва. Щом не беше заразно и си пиеха навреме противорадиационните хапчета, мен не ме засягаше. Студенти като студенти, какво толкова?
– Запознайте се сега с отговорника на групата, господин Сатанас, той ще ви изпрати до автобуса ви, а аз ще тръгвам, защото съм много натоварен. Запомнете, вие и само вие ще им водите лабораторните по химия. Разбира се, ако не искате, ще ви сменим. Оставям ви визитната си картичка, ако има някакъв проблем, не се притеснявайте да ми се обадите.
Понечих да споря за това дали имам нужда от изпращане, но „главният“ ме спря с жест, докато оставяше картичката си на бюрото, а другият се приближи към мен и ми подаде дланта си:
– Казвайте ми Станчо.
Той се наведе и ми целуна ръка, както си бях седнала зад бюрото, а първият само го изгледа и каза:
– Станчо, не забравяй за парите.
Поклони ми се и излезе от кабинета.
Все още бях със зяпнала уста и не можех да смеля името „Сатанас“ и производната му, когато се усетих, че вторият костюмар ми говори:
– Приготвили сме ви скромно заплащане, като отплата за това, че ще запазите дискретност спрямо нас. Не че някой ще ви повярва, ако се разприказвате. Все пак не е тайна, че сте била известно време в психиатрията.
– Бях в неврологичното отделение! – изрепчих се аз. Какви са тия луди хора и откъде знаят това за мен?
– Както и да е – студентът-костюмар започна да си рови из джобовете и накрая предложи: – Какво ще кажете да ви дам заплащането в петък? Забравил съм си кесията вкъщи.
– Няма проблеми – отвърнах му. „Кесия“, този сериозно ли? – Искате ли да тръгваме вече?
– На вашите услуги – поклони се той. Натъпках листите в раницата си и се приготвих за излизане. Последното, което взех от масата, беше визитката.
– След вас, госпожице! – той ми отвори вратата и аз се усмихнах притеснено, минавайки пред него. Докато затваряше след себе си, хвърлих поглед на визитката и веднага я прибрах в джоба си.
Оня тип се казвал „В. А. Асмодей“. Моляаа?
* * *
В петък имах общо шест часа, като последна беше странната група с чуждестранните студенти. Появиха се горе-долу навреме и ме поздравиха един по един на чист български:
– Здравейте, госпожице!
– Добър ден, госпожице!
През това време аз ги разглеждах и се убедих, че не са кой знае колко странни. Някои бяха малко по-мургави от обичайното, но пък аз не съм расист и стига да се къпят редовно, това няма да ми пречи. Скоро всички, включително Станчо, си седнаха по местата и започнахме.
Забелязах, че докато обяснявах теорията, не се чуваше никакъв шум от стаята. Никой не си отвори устата да приказва за автомобили и гримове, както в другите ми групи. Напротив – беше
толкова тихо, не прошумоляваше дори хартийка.
Раздадох реактивите и студентите се заловиха за работа. Започнаха да преливат от шишенцата в епруветките, да късат лакмусовата хартия…
Въобще, лабораторното потръгна. Минавах край масите, за да видя как се справят с неутрализацията, да помогна където трябва. В един момент нещо странно привлече вниманието ми – студентът пред мен имаше опашка, която стърчеше от задната страна на
панталона му. Този до него също. След малко забелязах, че опашките им завършват с мъничко триъгълниче. Мисля, че това беше и моментът, в който припаднах.
Свестих се може би само минута по-късно от противния мирис на амонячна вода, която моят познайник Станчо беше поднесъл точно под носа ми. Намирах се на пода, а половината група
се беше скупчила над мен. Не можах да видя задниците им, но забелязах, че всички имат чифт рогца на главата си.
– Госпожице, добре ли сте? – запита Станчо.
– Да, добре съм. А вие ми кажете амонячната вода какъв характер има.
– Основен – отговори той, без да се замисля. След което извика на останалите: – Не се безпокойте, госпожицата е добре, щом вече пита за химия.
Групата се разхили, някак си демонично.
Помогнаха ми да седна зад бюрото и един от студентите изтича да ми купи шоколад. Въобще, новата ми група беше много внимателна към мен. Като изключим това, че всички имаха рогца и опашки, се оказаха доста симпатични момчета.
Скоро занятието свърши и те се разотидоха, като дори ми казаха „довиждане“ преди това. Само Станчо остана, предполагам, за да се увери, че съм се оправила съвсем.
– Искате ли още шоколад, госпожице? – попита той, като затвори вратата след тях и се приближи към мен.
– Не, благодаря ви, вече се възстанових. Защо не ме предупредихте по-рано?
– А щяхте ли да ми повярвате? – попита той много внимателно.
– Не, но поне щях да знам.
– Следващия определено ще го подготвя. Вие бяхте… ъъъ… първият преподавател, пред който трябваше да обяснявам как стоят нещата. Май не се справих много добре, а?
Тактично замълчах.
– Обяснете ми по-добре – обадих се след малко, – защо ви е притрябвало да учите химия, при това тук, в България?
– Ами, стана така, че нямаме достатъчно химици при нас. И изобщо на хората на нашата, ммм, планета не им се преподава вече. Пък и не се справят добре, като цяло. Трябва да дойдем тук,
на Земята, ако искаме качествено образование. А то е задължително за всеки, който ще се занимава с административна работа и поддръжка на съоръженията.
– Нека се изясним, става въпрос за планетата Ад, така ли?
– Точно така, госпожице. Макар че ние се стараем да не използваме това наименование тук. Много е, някак си, ограничаващо.
– Разбирам. Но… – канех се да задам пак втория си въпрос, обаче се сетих навреме: господин Асмодей ми беше казал, че неговите повереници предпочитат да се обучават в среда, близка до
родната им. Толкова ли зле бяхме тук? – Ще ми обясните ли тогава защо на влизане и на излизане никой нямаше рога и опашка, а по време на лабораторното всички се сдобиха с такива?
– Въпросът е там, госпожице, че химията е част от нашата природа и най-голямата ни страст. Нямаме физическата възможност да прикриваме истинския си външен вид, когато се занимаваме с нея собственоръчно.
Канех се да попитам защо са избрали мен за асистент, но се спрях. Все пак ми се носеше някаква репутация, че умея да преподавам, пък и досието от психиатрията – така де, от неврологията – също вършеше добра работа. Вместо това се усмихнах на отговорника и го попитах:
– Ще ме придружите ли до кафето, за да си взема чаша какао?
– Разбира се, госпожице. Нека ви нося тетрадките.
Отвъд кориците 