Никола Чалъков – Магическа дарба

В „Отвъд кориците“ дебютира Никола Чалъков. Авторът има два издадени романа: „Железният скиптър“ (2000) и „Изпитанието на Розара“ (2019), превежда от английски и френски език.

Магическа дарба

– Бягай, Игнис, бягай!

Момичето прехапа устни, но не помръдна. Стисна ръце в юмруци и избегна погледа на съсухрения мъж, наметнат с меча кожа.

– Ако не се подчиниш на волята на родителите си, какъв избор имаш? – старецът се прокашля. – Нали знаеш какво ще направят, когато се върнат от набега срещу южняците?

– Пещерата на забравата – гласът й потрепери.

– Ще те хвърлят там без храна и вода. Докато не се пречупиш или не умреш.

– Онази жена говореше за Кръга на лунната светлина. Че с моята дарба мястото ми е там и как ще помагам на всички. Не искам да убивам…

– Майка ти и баща ти са убили мнозина. Можеш да си друид, не искаш ли да служиш на клана си?

Игнис поклати глава. Червената й коса беше сплетена на сложни плитки. Закрачи из колибата с боси крака. Животните бяха на паша, но тежката им миризма не си бе отишла. Никога не си отиваше и Игнис се дразнеше все повече.

– Стой и слушай! Още сега отиди при друидите. Разгледай олтара и светилището. После реши дали съдбата ти е сред нас или в Кръга. Ако избереш второто, не се връщай, а бягай на юг.

– И няма да ме спреш? – момичето го изгледа със сивите си очи.

– Ще кажа на майка ти, че съм заспал – засмя се той. – И без това всички вече ме мислят за изкуфял дъртак.

Игнис го прегърна здраво, опитвайки да сподави сълзите си.

– Ти си най-прекрасният вуйчо!

– И още как! Сега върви, вземи само мех с вода.

Не чака втора покана. Седна на пода и обу кожените ботуши, които майка й бе донесла след последния набег на клана Йолдунгр през границата. На бегом грабна малък мех и се закова на прага.

– Ами ако не се върна? Защо ме пускаш?

– Макар и почитани, друидите са като затворници на клановете си – беше топло, но вуйчо й се загърна по-плътно с мечата кожа. – Ти си ми като втора дъщеря. Решението трябва да бъде твое.

Игнис не намери какво да каже. Погледът й се насочи навън към ярката светлина на деня.

– Тръгнеш ли към Тирилия да търсиш Кръга, не се доверявай на никого. Ще разберат какво си намислила и ще те върнат или по-лошо… Върви все на юг. Стигнеш ли обширните жълти поля, значи си при границата.

– Жълти? Като тези до потока?

– Такива не си виждала, малката. Преминеш ли жива отвъд, значи си в Тирилия. Ако боговете са с теб, жените от Кръга ще те намерят. Хайде, побързай!

Момичето изскочи навън, слънцето я заслепи за миг. Прииска й се веднага да поеме на юг, но послуша вуйчо си и се затича по пътеката към светилището.

Ритуалите на друидите я плашеха. Миналата зима дойдоха в селото и изцериха най-добрата й приятелка. Но Игнис не изпита благодарност, а само страх. Лицата им, покрити с изписани с въглен и кръв руни, бяха студени и чужди. Когато я гледаха, се чувстваше открита и безпомощна.

Друидите не бяха само лечители. Беше слушала разкази как призовават мъгла, през която войните незабелязано стигат до врага, изколват всички и се връщат с най-различна плячка. Като ботушите на краката й.

Игнис не я биваше да върти бойна брадва или копие. Тъкмо изглеждаше, че няма да бъде от полза за клана Йолдунгр с нищо друго освен да ражда деца щом порасне, когато се прояви магическата й дарба. Също като друидите и магьосничките от Кръга, можеше да контролира елементите.

Спря запъхтяна при първата от колибите на друидите, които обграждаха светилището. Не се виждаше жива душа. Игнис използва високите избуяли храсти, за да се доближи незабелязано. Беше го виждала веднъж, миналия Юл. Сега до големия каменен олтар пред трите менхира стоеше самотна висока фигура на жена с дълга сплъстена коса с вплетени гарванови пера. Челото й бе боядисано черно, а устните и брадичката й бяха червени от кръвта на жертвоприношението. Въпреки жегата Инис потрепери, надявайки се да е някакво животно.

Жената взе малка кесия и изтръска от нея плочки от кост, изписани с руни. Започна да напява. Игнис не разбираше думите, но знаеше, че друидът изпада в транс. Страх сграбчи душата й. От олтара се надигаше невидима сила, излъчваща заплаха.

Отдръпна се навътре в храстите. Гледката изчезна от очите й, но не и усещането за наближаваща беда. Когато се върна на пътеката, закрачи бавно и спокойно, а след първия завой се затича. Защото бе решила – щеше да краде, да лъже, да се крие, но щеше да търси Кръга до сетния си дъх.

Но нямаше да убива. Вярваше, че няма нужда да го правиш, за да имаш добитък или кесия със злато. Жалко, че за останалите дългът към клана бе над всичко.

Вечерта дойде време за първата й кражба – торба с храна. Остана доволна от себе си. След цял ден ходене бе уморена и се строполи до самотно дърво, разперило клони под звездите като черни ръце. Очите й се затваряха и Игнис се остави на съня.

Видя огромно море жълти цветя със стебла, по-високи от нея, всички обърнати към слънцето. Сякаш се страхуваха, че ако му обърнат гръб, мигом ще умрат. Изграчи гарван, после друг и цяло ято се насочи към нея. За да се скрие от лъскавите им клюнове, навлезе сред причудливите цветя. Препъна се в труп на едър мъж в бойните одежди на Йолдунгр.

Писъкът й се сля с ново изграчване. Отвори очи, беше ден, а жълтите поля ги нямаше. От дървото я зяпаше гарван.

– Махай се! – размаха юмрук момичето. – Върви си!

Птицата само любопитно завъртя глава. Игнис тичешком продължи по пътя си със свито сърце. Върволица от мочурища я принуди да потърси главния път. Хората не я познаваха и почти не й обръщаха внимание. Все пак не влизаше в селата. Спеше навън и после всичко я болеше. Но продължаваше.

Когато за поредна сутрин с прозявка тръгна на път, вниманието й привлече волска талига под едно дърво. Наблизо тихо си говореха двама конници, от седлата им висяха бойни брадви. Видя, че в талигата лежи едър мъж в ризница и светлолилави дрехи.

Десният му крак бе превързан при бедрото, крачолът бе червен от засъхнала кръв. На лицето му имаше буйна рижава брада, очите му бяха затворени. Момичето се приближи, без да знае дали е мъртъв или си почива.

– Татко?

– Игнис? – мъжът надигна глава и лицето му веднага се изкриви от болка. – Сънувам ли?

– Истинска съм. Ранен си…

– Ще оживея. За разлика от онези южняци. Какво правиш тук?

– Отивам в Кръга на лунната светлина, но ще се върна – каза тя почти шепнешком. – Някой ден.

– Да не си посмяла. Имаш дълг към клана.

– Прости ми. И моля те, не ходи повече в жълтите поля.

– Защо пък не?

– Направиш ли го, ще умреш.

Хилмир се изправи и протегна ръка към нея, но Игнис бе по-бърза. Двамата войни бяха слезли от животните и се приближиха, привлечени от свадата. Момичето хвърли торбата по единия, а другият ритна между краката.

– Дръжте я, глупаци! – крещеше Хилмир. – Хванете я!

Но Игнис вече беше възседнала единия кон. Войнът, който с рев се хвърли към нея, получи ритник в лицето. Момичето пришпори коня с всички сили и се понесе в галоп.

– Проклета да си, Игнис! Чуваш ли ме?! Бъди проклета!

Виковете на баща й и няколко копия не я спряха. Едва не прегази група хора по пътя, преди да свърне през високи храсти, последвани от нива. Продължи през гората, изпречила се пред очите й. Прелетя покрай тънките брези, без да й остане време да се чуди как не се блъсна в нито една.

Не знаеше от колко време вече галопира, когато конят под нея се строполи на земята. Игнис изхвърча на метър от него. От слепоочието й потече струйка кръв, сигурно някой клон я бе ударил. Обърна се към животното и видя кървавата пяна, излизаща от устата му.

Момичето се сви на кълбо и зарида. Проклятието на баща й раздираше душата й. Нима можеше да очаква нещо друго? На свой ред се прокле като наивна глупачка и се изправи на крака, залитайки. Изтри сълзите и кръвта от лицето си и и бавно изкачи поредното хълмче.

Тогава ги видя. Бяха точно като в съня й – огромни жълти поля от странни цветя с високи стебла. Строени като войници, всички обърнати към слънцето. Съзерцаваха го с обожание, а Игнис се взираше в тях с пресъхнало гърло.

Извърна се за последно към умиращия кон и отвъд, към родината, в която вече нямаше място за нея. Нейната магическа дарба, тъй рядка, предопределяше пътя й към Кръга на лунната светлина. Стисна юмруци и слезе по хълма. С притаен дъх навлезе в жълтото море, за да открие съдбата си.

КРАЙ

Коментарите са изключени.

Website Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: