Поезия от Мария Балева в брой 4 на „Отвъд кориците“.
Ата
Нея вечер Ата сънува,
че е пак между онези голи стени,
на които с молив е рисувал,
печка с дърва как гори.
Чу гласът на баща си,
винаги тих, лишен от обич, суров,
разнасящ мирис на спирт,
застанал зад него,
да го пребие за нищо готов.
,,Къде е майка ти, Ата,
къде от мен ще се скрие?“,
а майка му и тя в синки, горката,
този път завинаги си отиде.
Събуди се, спомни си своето детство,
голям мъж плака до първия лъч,
как белег оставя то у човека,
щом е нещастно,
гладно,
мизерно.
***
Ето ме,
платил съм сто пъти цената,
за да бъда днес пред вас,
аз толкоз откровен.
Не беше никак лесно,
единствен знам какво съм изтърпял,
с риск да изгубя своето семейство,
с риск да бъда неразбран.
Ала щом това ми коства да съм честен,
бих останал на земята сам.
С живота хубаво е да се гледате в очите,
да не го живееш в страх,
защото тебе си ако отричаш,
не пред Бога, а на сърцето си поставяш грях.
И ето ме,
след сто въздишки,
ще ме познаеш по белези, силзи,
това, което аз научих,
е че в края на деня,
притежаваш само себе си.
***
Какво са,
думите са нищо,
щом се искат двама,
на лицата им изписано е всичко,
и цял свят се забравя, избледнява,
щом докоснат мойте устни,
твойте устни,
са ми билетът към безкрая.
Отвъд кориците 