Сесил Костадинова е автор на две стихосбирки и два научно-фантастични романа. През 2017 г. печели първата награда на конкурса за фантастичен разказ „Агоп Мелконян“, освен това е отличавана в конкурсите на Буквите и клуб „Многоточие“. „Звездата на скитниците“ е в лонглиста на Eunoia LitFest 2021.
Пътешествениците (пролог)
Лили и Тери усетиха излизането от тунела още преди компютърът да ги уведоми за това. Бяха пресичали толкова пъти каналите на Вселенската мрежа, че се ориентираха за позицията на капсулата по потрепванията в корпуса. Изчакаха контролните системи да потвърдят приземяването. Информацията за климатичните условия изглеждаше благоприятна. Въпреки това двамата нахлузиха скафандрите на защитните костюми. Инструкциите за сигурност трябваше да се спазват. Провериха аудиовръзката и трансфера на данни от и към бордовия компютър. Едва тогава отвориха изходния люк. Посрещна ги самотата на отдавна неизползван, полуразрушен входен комплекс. Три от шестте менхира лежаха безпомощно съборени в прахта. Край тях се търкаляха малки и по- големи късове, отчупени при падането. Останалите три портални камъка стърчаха тъжно на фона на здрачаващия се хоризонт.
─ Сякаш сме попаднали на планетата на отчаянието – обади се Лили. Гласът ѝ звучеше енергично и все пак Тери долови стаена тревога.
─ Мястото е депресиращо, няма спор – съгласи се той. – Чудя се дали тези камъни са се
претъркулили в резултат на враждебна природа или…
Не се доизказа. Мислеха за едно и също. Буйстващите природни сили рядко разрушаваха порталните комплекси. Бе очевидно: някога планетата е била обитавана от разумен вид. Достатъчно разумен, за да издигне своите творения сред природата, а след това да се откаже от тях. За щастие имаха удобно предположение:
─ Трасианците – заяви кратко Лили.
─ Мда. Дошли са, издигнали са цялостен комплекс и са продължили напред.
─ Като нас.
─ Но по пътя са открили нещо, което ги е накарало да се откажат от част от трасетата.
─ И ние го правим.
Разсъжденията бяха чиста спекулация, защото нямаха доказателства за посещението напредците. Както не разполагаха и с факти, че те са първосъздатели на транспортните кромлехи. Предпазливо се отдалечиха от малкия двуместен модул. Машината бе миниатюрно копие на изследователските тунелни капсули. Функционалностите ѝ – също. Четирите дрона, които Тери бе освободил, вече предаваха на бордовия компютър проби от въздуха и повърхността. Информацията щеше да определи по-нататъшното изследване или игнориране на планетата. Физическият оглед в случая бе по-скоро формален.
─ О, Тери, погледни към хоризонта! – възгласът на госпожа МакВали разтърси скафандъра на съпруга ѝ. – Залезът тук е фантастичен. Небето сякаш… просветлява?
Тери проследи протегнатата ѝ ръка. Преди да изкаже мнението си за невидимото светило, забеляза няколко неестествени очертания на хоризонта. Включи бинокулярното увеличение. Предният панел на скафандъра се превърна в панорамна леща.
─ Не може да бъде! Статуи. Хуманоидни!
Инстинктивно закри видението с ръка.
─ Изглеждат златни – добави Лили, която бе последвала примера му и се наслаждаваше
на откритието. – Да вървим, да ги видим отблизо.
Той спря порива ѝ с ръка:
─ Ще върна един от дроните за оглед.
─ Какво ще ти каже дрон за произведение на изкуството? – възмути се съпругата му.
─ А какво ще кажеш ти, ако… Не знам, идеята не ми харесва.
─ Ти настояваше да дойдем тук.
─ Да, защото очаквах да открием обичайната пустош, микроорганизми, мъхове и… кал – при последната дума с погнуса погледна към краката си.
Бяха нагазили в широка кална ивица. Защитните костюми се грижеха движенията им да
не се затрудняват от релефа, но калта полепваше над глезените им.
─ Подпочвени води – предположи Лили.
─ Надявам се – кимна Тери в скафандъра. Потръпна при мисълта, че краката им може да потъват в разлагаща се органична материя. Костюмите щяха да бъдат изследвани в карантинния сейф на експедицията, а след това да бъдат изгорени. Още два унищожени костюма.
─ Току-що дадохме на Румшайн поредната причина да мърмори срещу нас.
─ Така е – съгласи се госпожа МакВали. – Но откритието си заслужава.
Разстоянието между тях и стърчащите в пустошта статуи бързо се стопи. Сега вече виждаха, че се намират на огромно чакълесто плато, пресечено от мръснокафява ивица кал. В посоката, в която се движеха, платото внезапно завършваше с вертикален склон с шеметна височина. Приличаше на тайнствена площадка. Отвъд нея, в низината, се стелеше искряща переста мъгла. Тесни стълбове пара изскачаха над облачната маса, завихряха се за няколко мига като любопитни очи и отново се гмуркаха надолу.
─ Божествено красиво е! – не сдържа възхищението си Лили, когато бяха достатъчно близо до ръба, за да се насладят на златистите присветвания на мъглата.
─ Странно място – добави Тери.
Картината спираше дъха. Облачният воал се движеше с омайващо спокойствие, което сякаш хибернираше мозъчните клетки. Той обърна рязко гръб на мъглата. Усещането за хибернация изчезна. Съсредоточи се върху величествените четириметрови фигури, чиито лица безстрастно наблюдаваха ставащото в низината. Три мъжки фигури и една женска. Не бяха просто хуманоиди. Видът им беше обезпокоително човешки, а дрехите напомняха тези на античните воини. Детайлите смущаваха с прецизната си изработка. Небрежно паднал кичур от косата, разпрана туника, дори уникалните пръсти и нокти – всеки сантиметър от тях крещеше за неземна вещина. Златното покритие бе съвършено.
─ Лили, погледни. Не съм виждал такава изработка. Позите, израженията, косите – уникални са. Ами покритието? Неестествено перфектно! Без да откъсва поглед от мъглата, тя отвърна:
─ Пазителите на това място трябва да са уникални. Внушителни, сияйни, като отблясъците в низината.
─ И не те смущава фактът, че видът им е човешки?
─ Не. В тях виждам само доказателство, че трасианците са стигнали дотук и са построили порталния комплекс. Цивилизацията им вероятно е залязвала, а планетата е подходяща за обитаване. Намерили са дом и са почели откривателите му. В цял ръст, без героична хиперболизация. Напомняне за първото пристигане.
─ Защо е трябвало да бият толкова път, когато Сабаез и хората му са се установили на Земята, на един тунел разстояние?
Лили неуверено сбърчи устни в скафандъра:
─ За тях Земята е била убежище. Надежда, че ще останат близо до дома, започвайки всичко отначало. Пътуванията през тунелите са били нещо различно. Навлизали са все по-
дълбоко във Вселената. Имали са нужда от стражеви колонии. Бази, в които да отдъхват, да се възстановяват и да се връщат, когато следващият преход се обърка.
Тери остана скептичен:
─ Ако си права, щяхме да откриваме следи по всички планети, през които се предполага, че са минали
─ Грешиш. Базите трябвало да са достатъчно далеч от дома и на подходящи за обитаване планети. Нещо като аванпост.
─ Скъпа, теорията ти е прекрасна, но само при положение, че трасианците са действали като нас. А според социолозите обществената им организация е била различна от нашата. Да, познавали са Тунелната мрежа и са я използвали, но по различен начин. Готвеше се да продължи, когато Лили внезапно разтърси ръкава му. Със свободната си ръка нетърпеливо сочеше низината.
─ Там става нещо – прошепна тя. Изречени в скафандъра, думите прозвучаха като прокоба.
Тери се извърна. Спокойната облачност под тях се бе превърнала в клокочещо море. От вътрешността ѝ се надигаха заканителни вълни. Стълбовете пара изригваха по-често и по- близо, а любопитните им вихри напомняха хищни езици, готови да пометат натрапниците.
─ Да се махаме оттук! – обяви без колебание Тери.
Двамата заотстъпваха внимателно, като търсеха прикритие от златните гиганти. Озовали
се зад тях, затичаха с всичка сила към двуместния модул. Усетила страха им, мъглата продължи да настъпва. Първите вълни се разбиха в склона и златните капчици запълзяха по голото плато. Внезапните изригвания като пипала се протягаха напред, свиваха се като пръсти и сякаш придърпваха зад себе си още мъгла. Въпреки че обувките поемаха неравностите на терена, малките камъчета, осеяли платото, затрудняваха бягството. Костюмите едва успяваха да регулират топлината, а учестеното дишане отключи кислородния резерв. Нагазиха в калната ивица. Сега тя изглеждаше по-лепкава и дълбока. При всяка стъпка краката им затъваха и това правеше движението нестабилно. Особено за Лили, която с мъка настигаше партньора си. Съзнаваха, че губят темпо.
─ Следвай моите стъпки – прозвуча гласът на Тери в скафандъра. – Помъчи се да стъпваш в тях.
Идеята помогна, макар и за кратко. В края на ивицата Лили все пак се подхлъзна и се
просна в калта. Тери се върна и ѝ подаде ръка. Прочела укора в очите му, тя започна да се оправдава:
─ Стъпих върху някаква плочка. Поднесе ме!
─ Случва се.
Лицето му остана безизразно. Тя разбра: не ѝ вярваше. За кратък миг гордостта ѝ надделя:
─ Ще ти докажа! – извика и коленичи отново в калта. Ръцете ѝ заопипваха мястото на
падането.
Тери погледна назад към стената от мъгла, която ги настигаше. Заплашителна. Блестяща. Клокочеща. Колкото повече я гледаше, толкова повече му се струваше, че тя е жива. За миг го обхвана ужасяващия импулс да побегне, да изостави Лили и да се спасява. Вместо това издиша дълбоко и извади скайгъна си. Изстреля няколко лъча с различна дължина. Златистите капчици заблестяха по-ярко и някак по-плътно. Сякаш им бе влял допълнителна сила.
Пренастрои оръжието на силов поток. Изстреля няколко спота. Капчиците в местата на попадения се сгъстиха.
─ Е, да видим как се отнасяш към материята и традицията – изръмжа, притеснен от неуязвимостта им.
От малък джоб на левия крачол извади пет патрона. Зареди. Те имаха едно предимство: дори да не спрат мъглата, можеха да ѝ отнемат победата.
─ Три за теб, два за нас – озъби се Тери и стреля два пъти.
Очакваше експлозия, изригване, асимилация… Попаднали в мъглата обаче, куршумите само се покриха със слой златни капчици. Капчиците се разляха, сляха и се превърнаха в съвършено златно покритие. Позлатените парчета предизвикателно пробляснаха и тупнаха в лепкавата кал.
Мъглата се надвеси над мръснокафявата ивица, сякаш се колебаеше дали да продължи. Тери се вцепени от мисълта, промъкнала се в главата му.
─ Златните статуи не са паметници на трасианците – извика той към Лили. – Статуите са самите трасианци!
─ За какво говориш? – погледна го неразбиращо тя, стиснала победоносно нещо в ръката си.
─ Статуите на ръба на платото – поясни Тери. – Може и да са били откриватели, но със сигурност не са разказали за откритието си. Мъглата ги е вкаменила. Позлатила ги е. Завинаги. Лили се изправи. Неверието изпълваше скафандъра ѝ.
─ Увери се сама – сви рамене Тери и изстреля третия куршум към мъглата. Без излишни ефекти куршумът бе позлатен и свободно падна в калта, а хищната маса се люшна гладно към тях.
„Ето ти близка среща от лошия вид“ – помисли си МакВали. Разумна или не, мъглата срещу него беше жива и се канеше да ги превърне в златни статуи. За да спечели на Лили малко преднина, той се наведе и започна да я замерва с парчета кал. Не очакваше ефект. Съпротивляваше се с отчаянието на малко момче, което не иска да признае силата на превъзхождащия го враг. За негово изумление мъглата се отдръпна там, където мръсните влажни топки уцелваха снагата ѝ.
─ О, не искаме да се цапаме, а? – с тържествуваща ирония извика порасналото момче.
– Е, тогава добре дошла в мърлявината!
Изричайки последните думи, се овъргаля в калта. Изправи се и продължи да хвърля към блестящата стена лепкави тъмнокафяви буци. Когато сметна, че Лили се е отдалечила достатъчно, затича с всички сили след нея, като не пропусна да напълни ръкавицата си с кал.
Тичаха без почивка, без да си поемат дъх, без да се обръщат назад. Никога не бяха докосвали с такава радост гладката повърхност на модула. Лили пое дълбоко дъх и показа находката си.
─ Седемлъчева звезда? – вгледа се с любопитство Тери в мръсния предмет.
─ Точно така. Наричат я още звезда на маговете. В предкосмическата епоха на Земята били откривани такива. Спомням си за някаква бронзова находка, може би дори със същите знаци. Комерсиализирането довело до това, че оригиналът изчезнал и никой не можел да потвърди кои били истинските знаци.
─ Не знаех, че се интересуваш от магии.
─ Интересувам се от трасиански надписи. Все още разчитам миналото, ако си забравил – без да се обижда, отговори жена му.
Тери дръпна трофея от ръката ѝ и започна да го върти:
─ Значи тези йероглифи в лъчите са трасиански?
─ Да. Само дето в линеарното писмо на трасианците няма йероглифи, а фонетични знаци и пиктограми – поправи го тя.
─ Тези тук от кои са?
─ Фонетични.
─ И можеш да ги прочетеш?
Тя издърпа плочката от ръката му и също я завъртя:
─ Мисля, че мога. Всеки лъч съдържа по една дума. Всяка дума е съставена от две срички.
─ Всеки знак е сричка? Нали бяха букви?
─ Фонетични знаци, които могат да бъдат и групи от букви. В миналото гласните често се пропускали. Така един знак представлявал цяла сричка. Като в стенографията.
─ А-ха – отговори Тери разсеяно. Наблюдаваше мъглата, която бавно се разстилаше
около тях.
─ Не вярваш, че мога да ги прочета, нали? – погледна го Лили.
Той вдигна рамене. Тя погледна знака на обратната страна на плочката – приличаше на латинската буква „Y“, заобиколена от две латински „I“-та. Положението на този знак ѝ подсказа кой е началният лъч и тя засрича:
─ Ро-ду… ко-тве… за-ве… зе-ти… ки-во… не-во… на-та.
Тери отново погледна към мъглата. Стори му се, че леко се размърда, без да се осмели да ги доближава повече.
─ „Во“ или „бо“? – разсъждаваше в същото време Лили на глас. – Всички разчитат Линеар А през гръцки, а в него няма звук „б“. Защо обаче да приемаме, че в текста няма „б“, само защото липсва в гръцката фонетика?
Въодушевена от идеята, тя произнесе образувалите се думи още веднъж, като правеше кратка пауза между тях:
─ Роду – котве – заве – зети – кибо – небо – ната.
Мъглата с нежелание се дръпна няколко метра назад.
─ Кажи го пак! – изкомандва Тери.
Лили повтори думите. Мъглата отново отстъпи.
Невярващ на късмета им, Тери включи скафандъра на високоговорител, грабна плочката
от ръката на жена си и я насочи към бляскавия им враг:
─ Роду – котве – заве – зети – кибо – небо – ната! – изрева той.
Милиони златни капчици ужасено завибрираха, блъскайки се припряно в посестримите си отзад. Тери продължи да вика непонятните думи, като се разхождаше наляво и надясно, стараейки се да повлияе на целия облачен обем. Клокочеща като ръмжащ звяр, мъглата се оттегли към калния пръстен. Лили използва времето, за да подготви модула за преминаване. Когато Тери се убеди, че тя е вътре, в безопасност, дотича и зае мястото си до нея. Включи системите за старт и усмихнат ѝ подаде плочката:
─ Никога не бих предположил, че магията може да ми достави такова удоволствие.
Трябва обезателно да разгадаеш смисъла на заклинанието!
─ Мисля да не споменаваме на Румшайн за звездата. Засега.
─ Съгласен, макар това да означава лекция за празните ръце.
─ Прибрах дроните. Материалът в тях е достатъчен за изследване. Но персоналните ни записи трябва да бъдат преправени.
─ Нямай грижа! – Тери със задоволство потвърди старта. Възнамеряваше да пачира записите веднага след пристигане в базата.
Секунда преди капсулата да навлезе в тунела, видяха на екрана протегналите се към тях златисти вихри. От облака изскачаха капчици, които полепваха по корпуса на малкия им модул.
Мъглата се канеше да ги следва докрай.
─ Фронтален катапулт! – изкомандва като автомат някогашният кадет МакВали. – Херметик Б3-4, кокпит А3-4!
─ Не! Не можеш! – извика ужасено Лили, все още стиснала находката в ръка. Преди да довърши, катапултната структура се разгъна от тавана, затвори се херметично около седалката и Лили се озова във вътрешността на лъскаво яйце. Предният панел на модула се отвори и яйцето бе изстреляно в тунела.
─ Херметик Б1-2, кокпит А1-2 – продължаваше да нарежда в това време Тери.
Успя да се затвори в катапулта, но преди да излети от модула, освирепелите златни капчици се нахвърлиха върху него.
Отвъд кориците 