Снежана Ташева- Последната планета

Дебют в „Отвъд кориците“ прави авторката Снежана Ташева, която ни представя извънпланетно пътуване, чиято финална дестинация е вътре в нас. Наследете се!

– Сър? – попита колебливо младият съветник, влизайки в кабинета на министър-председателя.

– Кажи – беше умореният отговор. Тъмните кръгове около очите му свидетелстваха за доста безсънни нощи.

– Става въпрос за епидемията по жените. Новините са повече от лоши. Вижте сам.

Министър-председателят взе разпечатката и се втренчи в нея с присвити вежди.

– Значи още около сто дни и вече няма да има никакви жени по другите планети?

– Е, не съвсем никакви. Но откакто се разпространи онзи вирус преди пет години, нещата вървят на зле.

– Колко зле? – попита разсеяно началникът. Имаше толкова неща на главата си, най-вече свързани с бюджетния дефицит.

– Много, сър – каза съветникът по медицинските въпроси. – Новият вирус убива сто процента от женското население. Смятаме, че този вирус се предава по полов път. Истинско чудо е, че на нашата планета още няма епидемия.

– Добре, Ричърдс, а какъв е конкретният проблем?

– Молбите за визи от чужди граждани, сър. Стават все повече. Не можем да ги удовлетворим, епидемията ще пламне и при нас. Не можем и да ги отхвърлим, когато открият, че нашите жени са живи и здрави, ще ни обявят война.

– Ами карантината? Не можем ли просто да ги държим под карантина достатъчно дълго, за да се изчисти вирусът от организмите им? – министър-председателят погледна към листите, но явно не намери това, което търсеше.

– Карантината трябва да бъде сто дни, сър. Вирусът се извежда от мъжкия организъм за петдесет до седемдесет дни, но има и случаи, в които периодът е по-дълъг. При жените заболяването се развива по-бързо и след това вирусът продължава да присъства в организма. Като херпеса е, може да се живее с него, но самият вирус е неизтребим. Е, досега поне се живееше – поправи се медикът. – Откакто вирусът мутира, пандемията пламна по всички планети.

– Трябва да се изолираме, сър – додаде след малко Ричардс. – На всяка цена. А световният парламент няма да ни помогне.

– А да, глупостите как трябва да споделяме всичко. Слушам ги на всяко заседание. Групичка богати старчета с биологична защита на именията си.

Министърът се замисли.

– Ричардс, какво ще кажеш за още една епидемия?

– Боя се, че не ви разбирам.

– Такава, която засяга и мъжете. С деветдесет процента летален изход. Ендемичен вирус за нашата планета.

– Ще кажа, че само това ни липсва, сър.

– Именно. На тях също.

– Какво имате предвид?

– Ти си лекар, Ричардс. Измисли някакво заболяване, което да е толкова тежко, че никой не би искал да пристъпи тук в следващите, да кажем десет-петнайсет години. Ще бъдат принудени да ни поставят под карантина.

– А как ще обясним после защо всички са живи и здрави?

– Ще измислим някакъв неотчетен фактор. Нови ваксини, например. Подкупите и личните услуги също вършат чудеса, както знаеш. Ще се оправяме с това, когато му дойде времето. Сега трябва просто да отлагаме, за да оцелеем. А, да. И съберете всички междупланетни комуникационни средства от цивилното население.

– Да, сър. Ами другите? Не трябва ли да им помогнем? Човечеството е на предела на оцеляването.

– Хрумна ми една идея. Яйцеклетките заразени ли са?

– Не, сър. Дори да са, заразените участъци могат да се поправят с ретровирус.

– Добре, слушай сега…

*  *  *

От болните жени в цялата Галактика бяха взети яйцеклетки. След като епидемията приключеше, те щяха да бъдат оплодени и отгледани в репликатори. Щяха да бъдат момиченца, всичките. Настанаха тежки времена за мъжете, но те знаеха, че ще оцелеят. Когато момиченцата минеха петнайсет години, можеха вече да се омъжват. И нямаха друг избор, освен тези мъже, по-стари от тях с цяло поколение. Но човечеството щеше да оцелее.

*  *  *

Министър-председателят и съветникът му седяха в кабинета и слушаха радиото.

„Всички планети, освен нашата, изгубиха 99,9 % от женското си население. Президентът на космоса, дълбокоуважаемият Гану оповести, че след точно шест месеца ще бъдат заложени репликаторите, които ще трябва да попълнят липсите. Папата смята, че…”

Министърът направи знак на съветника да изключи радиото.

– Е, – каза министърът, – засега май не са ни надушили.

– Така излиза, сър.

– Как върви новият ни проект, между другото?

– Закъсняваме малко със сроковете, но набрахме още доброволци и смятаме да наваксаме.

– А доброволки?

– Не са достатъчно засега, сър, но се надяваме на подкрепления и там.

– Да, – каза замислен министър-председателят. – Патриотизмът си е патриотизъм, но малко финансово стимулиране може да привлече още от нашите момичета за каузата. Да видим, може би една туристическа такса ще оправи нещата.

– Освен това – прекъсна го медикът, – кръвните тестове са готови. Откриват вируса с 99, 9% сигурност.

– Идеално, Ричардс, добра работа. Сега ни остава само да седим и да чакаме.

*  *  *

Три години по-късно, когато рев от пеленачета огласяше почти цялата Галактика, около планетата Ер беше образувана плътна блокада. Разбрали, че единствено тя е запазила женското си население, мъжете от другите планети бяха дошли, за да получат това, което смятаха, че им се полага по право.

Министър-председателят стягаше вратовръзката си пред огледалото, докато репетираше наум речта за последен път. Друг на негово място може би щеше да се зарадва на открилите се перспективи за печалба и просперитет, но той искаше просто да изпълни дълга си – да запази мира в Галактиката и на родната си планета, докато настъпят по-добри времена.

Той излезе от помещението и тръгна с равномерна крачка към телевизионното студио. Беше време.

Няколко камери се насочиха към него. Нямаше право на грешка, предаването се излъчваше на живо.

– Граждани на космоса – започна той. – Братя. Мъже. Зная защо сте дошли пред прага на нашата малка планета. Разбирам разочарованието ви от загубата на близките жени. Разбирам желанията и нуждите ви. И аз съм мъж като вас. И аз страдах, докато моят народ се бореше с пандемията. Ние, за разлика от вас, имахме късмет. На цената на изолацията успяхме да запазим жените си. Но не ни ненавиждайте.

Министър-председателят направи пауза, за да погледне към една от камерите. Усещаше напрежението не само сред операторите, а и това на корабите в орбита. Но докато можеше да говори, все още имаха шанс.

– Знайте, че не сте дошли напразно – продължи той. – Ние се подготвяхме за този момент цели три години и сега можем да ви дадем онова, за което копнеете. Желаем само мир и разбирателство между планетите. Между хората. Дошли сте на правилното място, защото ние сме последната планета. Последната, на която има зрели жени.

„И първият междупланетен бардак”, помисли си той горчиво.