Делиян Маринов – из „Истории от варела“ (2019)

Откъс от новата книга на Делиян Маринов „Истории от варела“.

Глава 5 – Уроците на улицата

Стоях на бента и гледах мълчаливо спускащите и разбиващите се вълни. Вечерта настъпваше бавно и неусетно, а навсякъде около мен картината сивееше.
Старият бент, вечно шумолящата река. Празното пространство на някога функциониращата контролна зала. Единственото нещо, което променяше еднообразието в нея, беше огромното метално зъбчато колело.
Предполагам във всеки град има по едно подобно място, което отключва стаяваната в човек меланхолия. Предполагам всеки обича да ходи там, за да остане мъничко със себе си. Далеч от ежедневните и типични шумове.
Представете си какво би било там да е вашето убежище…

Дните, след като старата фабрика беше официално разтурена, аз, заедно с Венци и Ячката, трябваше да си намерим нов дом. След последните събития и проблеми с органите на реда, повечето бездомници се бяха затворили в себе си. Състояние, което започна тепърва да се открехва пред мен. Често, например, когато виждах бай Добри да рови вяло из контейнерите и го поздравявах, той само ми кимваше с глава и гледаше да се отдръпне бързо от мен. Освен това, веднъж се скарах и с някакъв клошар, изгонил ме от контейнера, в който ровех, тъй като бил негов.
Това беше странно и нетипично. Особено след всичко, което бях видял досега. Нямаше ги онези радост и ведрост у бездомниците. Виждах тежестта на живота, настанена върху раменете им, повече от всякога. Бях попитал Венци какво става, а той само сви рамене и ми каза, че градът за пореден път е разбил мечтите им.
Това общо взето се беше оказала поредната сграда, от която бездомници бяха извърлени насила. Поредният сринат свободен клошарски базар. А сега всичко трябваше да се гради наново…
Странно беше как общината не се интересуваше от някой свой имот дълго време – оставяше го да запустява и да се руши с времето. И изведнъж хоп – интересът се връщаше. Но, клошарите нямаха право на никакви претенции. Те трябваше да се съобразяват.

Това беше и първият урок, който ми беше преподаден от моите съратници. Че каквото и да правиш, когато настанат промени – не можеш да се съпротивляваш. Трябва просто да се съобразиш. Ако искаш да се съхраниш.
Ето затова Ячката ме беше халосал – за да ме измъкне от надигащата се схватка.
Схватка, в която беше загинал Пешо Морския.

Камъкът, който хвърлих цопна шумно в реката.
Учудих се колко ли пъти си е сменял разположението след хвърляне от ръце, задвижени от душевното безсилие…
В онзи ден намерихме Пешо в реката. Първоначално всички знаеха, че е бил задържан за особено буйно и опасно поведение. Но картинката след това се беше подредила ясно. Сигурно полицаите са го пребили до смърт в районното и накрая са го изхвърлили, знаейки, че най-вероятно никой няма да го потърси.
Последното парченце на пъзела беше смачканият новинарски ежедневник, който намерих тогава. В него се разказваше как буен бездомник, задържан при претърсване на старата фабрика, наранил полицай и избягал. Явно разчитаха, че ако трупът му все пак излезе наяве, ще могат да доизмислят историята – как се е самоубил.
Нещата се разкриваха пред мен, прозрачни и ясни. Когато си никой и на улицата – не можеш да разчиташ на никого, освен на себе си.
Не се учудих, когато насреща ми дойде и вторият урок. Да не се смесваш с другите, с хората от града, с тези, които не са бездомници. Урок, който научих сам.

Явор ми беше показал пункт, удобен да продавам събрани от контейнерите кашони. Беше добър начин да се изкарат и скатаят някакви пари. Забавното при първото ми откарване на картон беше, че си мислех, че съм събрал достатъчно за прилична сума. Е, това, на което оцениха „улова” ми, стигаше колкото за едно вино и една лимонада.
Аз обаче реших да спра да си тровя черния дроб. За сметка на това, в горещия ден идеята за лимонада беше повече от прилична.
Отидох до един от кварталните супермаркети. Първоначално, касиерката не искаше да ме допусне, но аз ѝ показах, че имам пари и не знам как, но като на магия, тя склони. Няма да говоря за погнусените погледи на бившите ми богати съседи. Сигурен съм, че дори не ме разпознаха, но за сметка на това всички ме обсъждаха на висок глас и призоваваха персонала да бъде стриктен с такива като мен.
А аз се престорих, че ги игнорирам и се насочих към витрините с напитки. Знаете как е в супермаркетите – по студените витрини зареждат само скъпите марки. Ако трябваше да си купя студено безалкохолно, трябваше да дам почти всичките си пари. По-евтините марки бяха наредени на един стелаж, който се намираше на изключително тясно и задушно място. Докоснах бутилката с лимонада – беше по-топла от ръката ми. После докоснах и някои от другите бутилки. В същото време усетих нещо нередно и се обърнах рязко. Един от служителите на магазина – момче, на не повече от двадесет и пет години – ме гледаше със снизхождение. Явно разбираше какво правя и ми предложи да вкара някоя от лимонадите в фризера да се охлади.
Беше толкова хубаво! Някой да помисли и за мен – бездомника. Разбрахме се да мина след половин час. Някак си, може би, заради добрия жест, слънцето не ми се стори дразнещо, а напротив – приятно, усмихващо се.
Когато се върнах обаче в магазина, всичките ми илюзии за света се разбиха. При хладната витрина, където се охлаждаше евтиното ми безалкохолно, стоеше момчето, заедно с някаква жена, явно управителка. Тя му се караше за нещо и когато се приближих – разбрах за какво. Заради безалкохолното ми. Явно управителката беше разбрала. И така, без да искам, създадох проблеми на момчето. А мен – мен просто ме изгониха от супермаркета и ми забраниха пак да се връщам.
И от тогава се зарекох да не се меся с хората от външния свят. Не само за свое, а и за тяхно добро.
И ето сега може да си обясните, защо клошарите ви избягват – защото не знаят какви ще са последствията след срещата ви. Дори за вас самите.

Шумът на реката ме караше да събирам мислите си. Правеше ме една идея по-сериозен, а мислите ми – една идея по-задълбочени. Вчерашният ден на кашоните беше минал повече от добре, така че имах достатъчно храна да освободя днешния си. Монотонността на вълните бе прекратена от познатите тежки стъпки. Обърнах се и видях Ячката.
– К’во става?
Аз вдигнах рамене като отговор и на свой ред го попитах:
– Ами с теб?
– Хойх до фабриката да вида, к’во става. Веч’ са почнали да я ремонтират. Или по-скоро да я събарят. Сигурно ша строят нещу там – отвърна ми с обичайната си интонация.
– Сигурно ще строят хотел или мол – предположих.
– Ти ша каеш. Видех бившата ти жена с новия си да се навъртат около обекта и да разговарят с тоз, дет ми се чини, че е главния отговорник.
Беше ми време да се сепна. Обърнах се към него, не можех да прикрия изумлението си:
– Но, откъде я познаваш?
– Хъ-хъ-хъ! – мъжът ме погледна с подигравателна физиономия. – Ти, к’во си мислиш, че тук не те знаем кой си бил ли? Че не знам кое е семейството ти? Наеш ли, колко пъти сме ви виждали. Лично аз стотици. Старото ми убежище беше до вас. Знам дори какви гащи си носил!
– Ебаваш се – отвърнах му. Понякога имах чуството, че обича да преувеличава.
– Хуйо, много добре помня тъмносините ти гащи със сперматозоидчета. Нали ги изхвърлихте преди няколко месеца.
– Ровил си в торбите ни с боклуци?
– Много ясно, във всичките. Знам наизуст живота ти. Ти какво си мислиш, че прайш, а ‘е? Ровиш из това, което хората изхвърлят от животите си!
След което Ячката се надигна и отиде към убежището, нарамил клошарската си торба.
Накара ме да се замисля още повече.
Значи всичките пъти, в миналото, когато сме изхвърляли нещо, ние не сме го зачерквали – просто сме го премествали. Всичките отпадъци от живота ни, можеха да бъдат заличени просто ей така. Рано или късно някой друг ги откриваше и започваше да се рови с тях. И така историите ни се разкриваха пред другите хора. За момент ме полазиха тръпки. За всички тези хора на улицата аз бях като разкрита карта. Те знаеха за мен и навиците ми повече отколкото аз самият. Знаеха за всеки един кренвирш, който съм обелил. За всяка нова вещ в дома ми, заменила някоя стара. Тези хора бяха по-богати на истории и на видяно от всички други, защото през ръцете им минаваха стотици животи…
Надигнах се и тръгнах с бодра крачка към улицата, където живеех преди. Щеше да ми отнеме поне двадесетина минути да стигна до там. През цялото време ме обливаха прозрение след прозрение. Тези хора, клошарите, бяха виждали как съм живял някога, те наистина знаеха кой и какъв съм. При все това, ме бяха приели радушно, особено Явор и Венци. И двамата споделяха често храната и намереното с мен, при все това, че знаеха в какво охолство съм живял. Те бяха солидарни в нищетата си. И се замислих, колко несолидарен съм бил аз, когато съм разполагал с богатства. Какъв парадокс! Та сметищата бяха по-бляскави от богаташките имения!
Пред мен се откри нов смисъл на живота. Щях да видя истината за всички мои съседи. Щях да науча техните истории на базата на това, което изхвърляха. Една по една маските щяха да изпопадат. В знатната прослойка всички обичахме да се надпреварваме – кой има по-порядъчен и уреден живот; кой има повече постижения. Излизахме един срещу друг в една светлина, хвърляли сме сянка, а в нея са били и тайните ни. И само аз съм бил наивен да нямам и винаги да съм открит и честен.
Щях да разбера всичко за всички.
С всяка крачка увереността ми се увеличаваше. И ето как дойде и следващият, третият, урок.
Човек трябваше да открива смисъл, значение и занимание в това, което има.

Когато бях богат, всичко ми омръзваше. Всеки ден инвестирах в това да правя нещо ново – ходене на кино, на концерти, на билярд, на голф, по заведения, по екскурзии… И всичките неща ми омръзваха бързо, изсивяваха ми. Защото истината е, че когато можеш да имаш всичко, губиш интерес. А сега, когато в джоба си имах само дванадесет стотинки и половинка тутманик с лек налеп мухъл, чувствах, че имам толкова много възможности. Само да успеех да разчета живота на всичките си стари познати. Да видя, буквално и преносно, кирливите им ризи! Какво призвание!
Една торба смет – толкова истории.
Защо ми беше да чакам най-новия филм по кината?…
Ето, вече бях при добре познатия квартал. Вечерта беше настъпила, светлинките в топлите домове светеха уютно. Напомних си обаче, че този уют беше фалшив, че уютът също не е въпрос на скъпи мебели, интериор по последен писък на модата и притежания. Уютът не можеше да се съизмерва с материалното. Той беше състояние на духа. И сега, когато нощувах на прояден и просмукан с влага дунапрен, чувствах повече уют от вечерите, прекарвани преди с жена ми, в балдахиненото легло, пред огромната плазма. Защото в скъпия дом, осъзнах, съм се чувствал като затворник, който макар и да е имал всичко, е трябвало да се съобразява с куп правила. Сега нямах нищо, не следвах никакви принципи, освен един – този на улицата.
Човек сам става роб на материята…

Веднъж с Венци проведохме един особен разговор.
Стояхме на бента, пушехме от цигарите на Черния, гледахме в една точка, а после Венци, просто ей така, ми рече:
– Знаеш ли, че за всичко е виновна цивилизацията?
– Но защо? Нали всички ние, цялото общество, се стремим към такъв напредък? – го попитах учуден.
– Да и точно заради това, когато обществото стигне тази цел, то се насочва към упадък – ми отговори и продължи. – Нравите, произтичащи от цивилизоваността и разкоша, са равнозначни на развала, защото човек се отпуска. Самата цивилизация бълва постоянно нови и нови неща, които гражданите искат да притежават и с всяко следващо те се пристрастяват. Всеки иска да притежава най-новото и на база на него да е пред другия. И така, мерило става това, което имаме, а не това което сме. Още повече, това, което сме, често го принасяме в жертва в името на припечелването. Защото това е състезание, в което са позволени всички средства. И така, често хората постъпват безнравствено, непристойно и коварно, за да придобият това, което желаят. Душата се отклонява в стремеж за припечелване и в кроене на хитрини за него. И това подтиква много хора към лъжа, хазарт, мошеничество, кражба, лихварство, измами и прочие.
Бях го зяпнал с отворена уста, а той само се усмихна насреща ми:
– Не ми се пули такъв, друже, сигурен съм, че това някой го е казал много преди да ме има. Светът е стар.
Неговите думи ме накараха да се замисля – колко често съм присъствал на официални вечери с уж, знатни люде, които се хвалят как са изиграли някой. Тогава им се възхищавах. Сега обаче започвах полека да ги презирам. А колко много от тях може би криеха много истории. Осени ме мисълта, че е възможно техните наследници, по-младите, да започнат да им подражават.
Дали моят син щеше подражава на майка си и новия ѝ мъж? Дали щеше научи в бъдеще какво точно е станало с мен? Дали ще им се възхищава?
Тогава започнаха да ме побиват тръпки
А Венци наруши мълчанието. В тона му се усещаше умора:
– Но да, в цивилизацията всичко се срива точно заради това, че стига своя връх. Хората в нея стават неспособни да задоволят всичките си нужди, поради постоянното им нарастване. И така, един по един животите им се сриват. По естествен път…
– Но така, не пропада ли целият човешки род? – прекъснах го.
– Ами да, именно! В големия град, там където богатството е най-голямо, желанията на стомаха за по-вкусни храни са по-големи, с тях вървят желанията за различни други наслади, включително и плътски, желания за извращения поради презадоволеността. Дори самата дума леност се съдържа в презадоволеност. – дойде отговорът му.
– Същата леност, на която станах и аз роб… – отвърнах, май повече на себе си.
– А хората от високите прослойки на града гледат на нас, клошарите, като на сган, като на помийна яма, където са съсредоточени всичките пороци и низости. Така собствените им грехове им изглеждат явно по-малки. Така им е по-удобно – рече веднага след мен той.
След което разговорът ни приключи. Нямаше какво да коментираме повече. Всичко беше достатъчно ясно.
Изпитах срам. Защото по такъв начин гледах и аз на бездомниците преди.
Какво ли щеше да каже предишното, за сегашното ми аз?…
А какво ли щеше да каже за клошарската житейска философия, ориентирана повече към съществуването и оцеляването, но не само на плътта, но и на душата? Защото тя беше най-уязвима – тук на улицата, където са на показ всички бруталии на живота…

Стигнах до контейнера, намиращ се точно срешу дома ми. Преди да се хвърля в него, реших да се приближа дотолкова, че да видя през прозорците какво става. Вътре имаше доста хора. Явно бившата ми жена беше организирала някакво парти. Виждах хора, държащи чаши с коктейли. Всички до един носеха широки и безгрижни усмивки на лицата си.
Перфектните маски!
В колко такива партита съм участвал – пропиляно време. Фалшиви фамилиарностти, празни разговори, изкуствени хора.
Насочих се към контейнера. Макар и вечер, припознах тъмносините торбички от еластичен материал, които ползвахме преди. Редом с тях имаше и по-големи черни чували. Сърцето ми затуптя. Предчувствах какво може да има вътре.
Около самия варел беше тъмно, така че си позволих да го изтикам до място, където светлината от уличната лампа ще ми позволи да разглеждам съдържанието на чувалите. Музиката, идваща от дома ми, беше достатъчно силна, за да не се чува какви ги върша.
Ето го и кръгът светлина. Ето ги и чувалите, достатъчно ясни.
Разгърнах единия.
И първото, което ме посрещна, беше собственото ми лице.
Не сегашното ми, а това на предишното ми аз.
Огромният ми портрет, който седеше в хола. Виждах пълничкото, гладко избръснато лице, заедно с косата на паничка. Как само съм изглеждал.. Пълен смешник. Неволно докоснах вече сгъстяващата се по лицето ми брада, а после и сплъстената мазна коса. Трансформацията беше пълна. На портрета бях усмихнат. Небеса, колко заблуден съм бил…
Хвърлих портрета настрана. Следващият беше този на баща ми, който преди стоеше редом до моя.
Дали татко можеше да види в какво се превърнах? Проклет да е, така или иначе, за целия фалш, в който ме отгледа.
Хвърлих и неговия портрет настрана.
Разрових се в чувала. Имаше няколко семейни албума, повечето на родителите ми. А под тях – няколко вещи със сантиментална за мен стойност. Едно наргиле от екскурзията ми до Турция, малък сфинкс – спомен от Египет, пясъчният ми часовник – спомен от пътуването до Дубровник… И още куп други. Интересното е, че златните и сребърните ми неща ги нямаше. Сигурно бяха продадени. Всички дрънкулки обаче, които напомняха за мен, бяха изринати от къщата.
Оставих чувала настрана и се насочих към следващия.
Невероятно. Всичките ми дрехи. Официалните ми панталони и марковите сатенени ризи. Десетките ми видове вратовръзки и дори панталоните ми за голф.
Всичко събрано и захвърлено. Всичко беше до мен. Можех да си ги взема обратно, да ги нося отново.
Дръпнах чувала настрана, но се замислих. За какво ми бяха сега? Щях да изглеждам уникално смешно в новата си среда. Толкова скъпи дрехи, а дори нямаше за какво да ми послужат. Не ставаха дори за дарение – кой ли щеше да се навие да носи подобни елитни костюми?
А и за какво ми бяха? Сегашният анцуг, който бях обул, заедно с джапанките, беше далеч по-удобен от тесния панталон и стягащите официални обувки.
Не, не ми трябваше нищо и от този чувал.
В третия чувал също имаше дрехи, но за мое щастие, намерих и нещо полезно – любимата ми пухена възглавничка, която си бях купил специално от Париж. Обърната в наши левове, струваше колкото една кола, тъй като на нея беше спал Луи XI. Или пък това не беше толкова достоверно. Така или иначе, щеше да е удобна за спане. Щях да я дам на Венци и Ячката да си я редуват. Със сигурност щяха да се радват.
Освен нея виждах и други познати и любими мои вещи. Повечето от тях сега ми бяха повече от непотребни.
Единственото, което грабна вниманието ми всъщност, беше една семейна снимка. На мен, бившата ми жена и малкия ми син. И тъй като тя беше между нас, се наложи да скъсам и двама ни, за да остане само той.
Да, може би единственото съкровище, което намерих в старите чували.
В дома ни сигурно имаше и други мои вещи, които предстояха да бъдат изхвърлени.
Нека! Онзи Дарин вече не съществуваше.
Трябваше да бъде заличен.
Разтворих сините торби от отпадъци и видях какво бяха яли. Имаше кутия от любимата ми италианска пица със сметана. Намираха се доволно количество остатъци. Благодаря ти, Инче!
Освен това вътре имаше някаква запалка, която след проверка, още работеше. Още нещо полезно! Сред отпадъците имаше нещо, което ми направи впечатление – камара от листа. Почнах да ги разглеждам. Бяха телефонните фактури на Инна от последните няколко месеца. И там ясно се виждаше всичко. Вечерно време, след като съм заспивал, е звъняла на непознат номер редовно. Сигурно – на любовника си. Правели са кроежи как да ме изиграят. И то не само докато спя. Фактурите показваха, че е говорела с него и следобедите, когато съм извеждал малкия, дори по-време на официалните ни вечери, когато ми е казвала, че излиза на свеж въздух.
Всичко е било толкова близко до мен. На ръка разстояние. А аз съм бил толкова сляп и наивен…
Друг топ хартия ми привлече вниманието. Бяха чернови. На документи. Ставаше въпрос за търга на старата фабрика, който явно беше спечелила. Явор въобще не е преувеличавал. Бяха заложили огромна крупна сума, станала тяхно притежание след далаверите, в които ме навлякоха.
На практика, това, което си спомнях беше, че трябваше да изтегля огромен заем и в същото време да прехвърля всичко на Инна. Макар, че заемът все пак беше изплатен имах известно време разправии и главоболия с кредиторите.
Сега ми е ясно в какво е инвестирала и парите.
Не! Не исках повече да мисля затова.
То беше в миналия ми живот.
В полезрението ми попадна някаква туба от бензин. В мен се роди надежда да има поне мъничко. И надеждата ми се оправда.
Извадих чувалите със старите си принадлежностти и ги повлякох към една близка тревиста площадка. Изсипах ги, след което ги залях с малкото останала течност от тубата. И запалката влезе в употреба.
Беше време да погреба напълно предишното си аз, по подобие на древен езически обичай, както бях гледал по историческите филми.
Тепърва душата ми се прераждаше.
За един нов живот. На улицата.
Защото последният урок от нея беше, че трябва да скъсам напълно с това, което съм бил. Защото то щеше да носи само и единствено меланхолия, страдание и терзания.
Да, утре щях да се върна при варела. Но за друго.
Историите ме очакваха.