Стихове от Мануел Алегре в превод на Сидония Пожарлиева. Из книгата „Ехо от бури“ (изд. „Пет Плюс:, 1997 г.).
Страна на април
Градовете тъжни под дъжда са
както песните които във решетките се мятат –
родино ти моя на вдовица във одежди
сред решеки и дъжда на градовете.
Тъжно лае песът във колибата се скрил
щом е март или април и краката му са вързани
пролетта е тъжна във Страната на Април –
родино ти моя огорчена все към кръчми бързаш.
Тъжно е: едни обличат се в април а други във парцали.
Чужденецо ти ни виждаш само външно спрени –
родино ти моя в дрипите бродирана си цяла
с наметало от парцали кърпено с листа зелени.
Толкоз тъжен е април в Страната на Април. Макар че
всичко е зелено (И април е с маски от забава.)
Вътрешно – родино моя – ти се смееш като някой който плаче
(Празник на тъгата – всичко е което ѝ остава).
Толкоз тъжен е април в Страната на Април. За тях
тук нощ е. Тук е болка. Момчета състарени –
родино ти моя плачеш като някой в смях и
под сурдинка в тишина. И на колене.
Момичето от страната на април
Живея у слънцето вътре във тебе
откривам земята изследвам морето
нагоре-надолу в реката гребец сън
по Тежу разтворен във твоето тяло.
И селянин аз съм – моряк наполовина
паса си мечтите и вдигам платната
по твоето тяло което донякъде
е морска страна с дървета в средата.
Ти моето вино си. Моят си хляб.
Китара и плод. И силна мелодия.
Онази мелодия от бурните нощи
лудели от бриза на мойта Априлска Страна.
И търсех те вече по тъжни мостове
и пее за тед се догаждах и пеех
когато Априлската моя Страна се обличаше с тебе
а аз се запитвах смутен че коя беше ти.
За тебе пристигнах аз тук отдалече
намерих земя толкоз чиста: и кладенци нежност.
Когато дойде ти и стана тъй сигурно всичко
открих те намирайки тебе Страна на Април.
Хроника на странстващия португалец
Седми сонет на странстващия португалец
Любимец и нелюбимец съм аз
Страната на която всичко дадох със немара ме отрупа
Страна която иска само да ме види разпнат
Защото аз не съм от племе нито група.
Сърцето си ѝ дадох в дясната ръка
получих във замяна гвоздеите на страданието
Страната на която дадох всичко ме отблъсква хей така
Страна която ме отрича а на нея аз бях винаги отдаден.
Написах името ѝ във молитвен унес аз тогава
когато всичко бе далече зад залостена врата
Страна която аз зовях любима там израснал.
Сърцето си ѝ дадох в дясната ръка
и прав стоя навръх тъгата
Страна която иска само да ме види разпнат
Из Раят и розата
I
И върху листа
огромно пространство
от бяло.
Туй е последна
страна
за пътуване.
Думи
миражи
това е то раят:
четирийсет години
да скитам в пустинята.
Само тогава е розата дивна.
Изход
Ще видиш замразен трупа обсебен
да се възражда на един космичен кораб.
А може би човекът е надминал себе си
и никога да не достигне до „какво“, „кога“ и „кой“.
Мутация и нови Прометеи.
Създаден е по мярка други Омир.
А може би накрая бог и небогът грее
стоящ в основата на нулевото слово.
Да друг човек в човека присаден е.
Преобразуване. Роботи. Нещо. Кой.
Накрая може би е някой. Може би е никой.
А може би той никога преди неразгласен е
по други кораби и други каравели скрити
„на пътя между слънцето и звездите“.
Отвъд кориците 