Ия Кива е украинска поетеса и преводачка, родена в Донецк през 1984 г.. Има първи награди от конкурсите „Нестор Летописец“ (2019), „Емигрантска лира“ (2016), Metaphora (2020), носителка е на премиите „Юрий Каплан“ (2013), «Смолоскип» (2019), «ЛитАкцент» (2019). В публикацията са представени текстове както от книгата „По-далеч от рая“, така и по-новите стихотворения „Най-странното, което“ и „Беларуска полунощ“ в превод на Денис Олегов.
***
Не ходи на гробищата, там няма никой жив,
само този, що погребаха, обичаха много,
мрак, морга, убодени-заклани, ножовни,
в черна рамчица седи, тебе гледа
с очи големи сиви, с твоите.
На гробищата няма никого, освен свраките,
но за това ни гу-гу, за това никому, тсс.., мълчание,
идват хората, боядисват оградите,
кому е нужно, със сигурност е неизвестно,
но време е и място е да боядисваме оградите,
и ние никого жив не ще оставим
за тях идват безбожните и тревните,
пият, песни пеят, нищо свято,
много жалко, защо всички такива са
работещи, истински мъже, а ето също плачат,
ще те обичам винаги, не мога иначе,
дайте, моля, смърт, без ресто
трети идват, не издават нито звук,
пред себе си гледат, устните си мърдат,
прозвища и имена преброяват,
телата търкат о потъмления мрамор,
смъртта е което пак не се случи с нас
месецът минава, болезнено, като всичко живо,
годината минава, болезнено, като всичко живо,
пет години минават, болезнено, като всичко неживо.
***
теб още те нямаше
те вече говореха
те вече всичко казаха
попоставиха запетайките
ти все не идваше
не възгласяваше не проповядваше
не беше ни слово ни глас
не се случи
теб още те няма
те вече всичко предрекоха
те вече напророкуваха
попоставиха фигурите на умълчанието
и се възнесоха
ти все няма да се родиш
никак няма да започнеш
[repeat]
В понеделниците изобразяваха семейна двойка
това разбира се само така се казва семейна двойка
това разбира се прилича на лепене на посуда
която никой никога не е чупил
но после чупеха после ле-пя-ха
не женижът не невестата
живееха дълго и нещастливо
и не умряха в един ден
особено не можаха да умрат в понеделник
масата слагаха по светло
споделяха миналогодишния сняг изсъхналия март
говореха за всичко на света но повече играха
бъркаха ролите репликите пиесите и авторите
вплитаха един в друг чуждите животи
с ножове и вилици разрязваха сърцата
търговците на пазара намираха съдържанието им за червиво
изхвърляха намираха отново изхвърляха
проклинаха господ бог за адската работичка
съветваха да избират по-добри късове месо
тя си идваше около четири понякога в пет
сумрачно време не утро и не вечер
няпонятно каква му е в непонятно време от денонощието
приемаше нужната форма
изпълняваше седмичната норма
постелните сцени се приядоха преди сто сеанса
като шамар не с първа свежест
като реч застояла в каменния въздух
като гледка през прозореца от един и същи ракурс
трудно е да се каже кой кого повече ненавиждаше
любовен роман с орфографични грешки
преписваше се пет години получаваше се едно и също
получава се че освен нищо не може да бъде
получава се че в паспорта ви все още е неомъжена
получава се че не сте вече момиче кога планирате да родите
получава се че няма за какво да се прекачвате в метрото
получава се в понеделниците изобразяваха…
[юни]
когато свърши този месец, с неизяснима болка пълен,
в който всичко скъпо и най-близките от мен си тръгват,
необръщайки се на прощаване и непрегръщайки,
а аз не пускам ги, в очи целувам и не пускам ги,
като сапунени мехури издишвам бавно имената,
с ръцете пипам въздуха, в който са стояли,
на вечерта, в която си отидоха, усмихвам се във здрача,
внезапно ще си спомня, че е лято, във влак ще седна,
в косите лента ще вплета от любов и нежност тиха
и в Одеса ще отида морето пенесто и дълго да загледам,
където никой не ще ме разпознае, защото чуждо всичко е,
защото о шума прибоен шума на скръбта се разбива,
и пясъкът ще успокои и тялото ще скрие от миналото,
и аз ще бъда накрая щастлива, стлива, ща, стли…
Беларуска полунощ
помниш ли вчера се наричахме хора
и излязохме на площадите като гъби на повърхността
като клечки кибрит с червени лица пламнахме над леса
и зайците мечките и вълците навън понесоха ни на ръце
над гората се издига новият въздух –
така мислихме ние – а слухом повтаряме: чернобил
спомняхме си партизаните и наказващите
не искахме война но тя ни искаше така
както човек преживял блокадата мечтае за хляб
това е смъртноносно – мислехме ние –
но смъртта потъна в брестките блата
и сега няма кой да ни изяде
ние не живеем – ние дъвчем
празните черва на диктатурата
като миньори, запълващи тялото на земята
с гнилите портокали на каските
революцията – това е бръмчаща в корема беларуска полунощ
ад, с чукове биещ ни по устните
докато светът ни разрязва гърлата с лъковете на мълчанието
това е музиката на глада, звъняща в зъбите на бъдещето,
започващ репетиция точно сега
***
Най-странното, което се прояви във времето в тези шест години, –
това са сънищата за войната разрушаващи
всички свидетелства
това беше така мръсно
че сапунът на въображението просто не се пени
и ние го събираме по ъглите на спомените
за да се смени, когато хляборобите възкръснат
така порязват детската бузка на реалността с ножчето на кошмара –
и кръвта изтича в теб,
запълняйки бъдещето като ръждива вана
и във водата, оплодотворена с духа на забвението
започват да звучат моите изтрили се имена
аз съм фуста с мътно лице в мазна рокличка
бягаща по келоидния белег на железопътната линия
в препълненото с човешка воня пространство
навиваща се в самоделката на вагона
аз съм войниче в казармата затрупана
от сняг като повърня смесена с бинтове
и никой няма да ми каже че отдавна сме впечатлени от смъртта
на първия-втори в не първия-втори слой на чернозема
и не можем оттам да се събудим
аз съм човек който влакът замъква
в бесилото на дима в душния концлагер
и докато дишам виждам как джуджето танцува
смъртта ми на култа и на патерицата
аз съм земя засята с втренчени очи
и от тази земя така много врати на дланите
че с лъжа всеки път ме водят на клане
и когато водата ми залива гърлото
се уча да ѝ отварям устата без език
Отвъд кориците 