Представяме Ви стихове от дебютната книга на Веселин Веселинов – „Кънтя като мълчание“
СЪМВА СЕ
и се разсънвам
някъде по стълбите надолу:
сякаш със стъкло в петата,
с нож ръждив във гърлото ми жилещ
и разпаднат на отломъци,
непосилно неприсъстващ в целомъдрието,
смъртноблед,
пресипнал от реванши и от осъзнатост.
Някъде между вратата на дома ти,
тръшната звънтежно зад гърба ми,
и хартиената чашка със кафе,
която си купувам сам от ъгъла.
Ах, как го мразя този ъгъл невъзможен –
свия ли зад него,
скрива от очите ми
болезнено отворени реалии:
балкона ти с цветята щедри,
розови до кърваво ваяния;
завесите ти –
пух са от тополи,
като безплътни ангели
отвъдни
(реещи се хвърчила);
и твоя хаос, чрез който се подреждам.
Та в миг се озовавам
осиротяващ,
във паралелен свят на мокро слънце,
във който се живее все по спомени,
във град уж толкова мащабен,
но не по мярка ми е –
стягащ раменете,
поглъщащ ме
със ароматите си,
с гледките,
със режисурата,
със звуците,
в които теб те няма,
и това е наказание.
То е топка във стомаха ми,
губя почва под краката си,
пръстите ми трудно си поемат дъх,
а крещи въстаналата воля.
Иде ми да стисна вятъра за сърцето своенравно
с влажните си длани,
гоня го по злачните алеи –
до разплитането на последните му нишки,
чак до будката със клюкарските списания
и безизразната лелка.
Там съм вече в жаждата
от напрегнато очакване
на поредно позвъняване
по клавишите на тялото,
със покана да се върна в онзи дом,
който няма как да бъде мой,
със цветята по балкона –
като устните ти пламнали –
най-далечни, а примамливи.
Да се скрием зад завесите от пух,
да редим сред хаоса със планетарните размери
всичките усуканици
анемични,
но възторжени!
Без условности,
като форма на спасение –
разобличени.
И сред книгите по пода
да четем, но себе си,
евакуирани
във микрокосмоса любовен!
Да забравим
за неспиращия ход на времето,
да отхвърлим битовите низости,
дребните аспекти,
думите площадни!
Да направим своя собствена колекция
с оригами,
с разсъблечени хиперболи,
със оргазми,
с незалязващи звезди –
златолистни,
ослепителни
и само наши!
А навън,
да боботи чезнещата в бяс земя.
Да купуват дами куп списания
със корици яркопортокалени,
с мракобесни рубрики,
неспокойни
като кошери.
Да продават от горчивото кафе
на самотните
в абстрактни утрини.
Да затяга този град
със мъгливото огърлие около шиите
най-безпътните и минорните,
сред които бях и аз
някога,
придружен от твоето отсъствие.
Съмва се,
имам те
и това ми е достатъчно
засега…
Калин Терзийски за книгата:
КАРТИНИ
Веселин Веселинов ме зарадва. Като повечето остаряващи хора, аз все си мисля, че младите клонят към простото и неясното; простото – защото е лесно, неясното – защото е интересно. И пишат поезия, в която има малко думи, но пък е объркваща. Под неяснотата често се крие празнота – празнота в знанията и в светоусещането. А Веселин е млад, но пише и сложно, и ясно. Което е наистина прекрасно постижение. Богатството на езика му е впечатляващо, на места, четейки неговите стихове, чак плясвах с ръце от задоволство – млад поет, а такива витиевати словесни обрисовки! – и думата „витиевати” използвам в най-положителния смисъл: Веселин не се смущава ни най-малко да следва пътеките на Данте и Шекспир – в сложните му и детайлно нарисувани картини винаги има смисъл; сложността не е за да обърка, а напротив – за да проясни; пищността не е за да замае, а за да избистри.
Богатство и яркост – това има в картините на Веселин Веселинов. С радост ще направя едно сравнение – те приличат по нещо на картините на Дьолакроа – ето – четете „Лепрозориум” и гледайте примерно „Превземането на Константинопол” на великия Йожен. Ще получите едно цялостно пиршество на възприятията. За втори път нарекох стихотворенията на Веселин „картини”. Да, не е грешка. Четейки, надявам се, ако имате поне малко отношение към живописта, ще се съгласите с мен. А това, че стихотворенията му съдържат и ясни, смели морални послания – това вече е подарък. Защото поезията се пише, за да си има Етиката една сестра, която винаги ѝ показва нови пътища и напомня, че пътят е пред нея и я чака. Поезията гради морала, посочвайки. Останалото се случва в нашите глави.
Поздравявам Веселин и се радвам на успеха му!
Веселин Янков Веселинов е роден на 8 юни 1989 г. в Сливен. Завършва Профилирана хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов” в родния си град, където е обявен за литератор на випуск 2003/2008. Бакалавър по психология, а по-късно и магистър по клинична и консултативна психология. В момента се обучава в докторска програма на СУ „Св. Климент Охридски”, като негови научни статии са помествани в годишници на университета. Преподавател по философски цикъл и английски език в София.
Печели I-во място в есеистичното предизвикателство на LoveTheater.bg на тема „Ролята на зрителя в театъра днес” през 2017 г., както и голямата награда за социална поезия в Десетия национален конкурс на името на Никола Вапцаров за творбата „Лепрозориум”. През 2020 г. е удостоен със специално отличие в конкурса „Млад разказвач”, организиран от Бургаската писателска общност и община Бургас в памет на Атанас Радойнов, за разказа „Азалия“; с трета награда в Международния конкурс за поезия „Лирични гласове” за стихотворението „Надреални светове” (почит към символистите Яворов, Лилиев и Ясенов); с приз за млад автор в Националния поетичен конкурс „В полите на Витоша”; със специална награда на Съюза на българските писатели за произведението „Натрапчиво” в шестото издание на литературния конкурс за студенти „Георги Черняков”, както и с първо място в раздел „Поезия” в конкурса на община Сухиндол „Яна Язова – Христо Смирненски” за лиричното творение „Нощ”. Почетен е за отлично представяне с есето си „Защо съм учител” от Издателска група „Просвета”, с трета награда в конкурса за учители „Когато си най-тъжен, най-злочест…” (категория поезия), посветен на 86-ата годишнина от рождението на Дамян Дамянов и с номинация в Шестия национален конкурс за млади поети „Георги Давидов” – Шабла. Участва в Майски срещи на славянските творци „Свято слово” в Бургас и в подкаста „Човек от обществото” през 2021, бива предложен и за носител на Националната награда за чистота на българския език „Д-р Иван Богоров” на община Карлово. През същата година става първи в поетичните конкурси „Усещане за любов” (със „Съмва се”), „Ева” (с „Тя”) и „Чудото на живота” (със „Сезони на детството”) и трети в „Хоризонти на любовта” (с „Вечно разминаване”) и „В полите на Витоша” (с „Да съм”). Получава и четири II-ри награди за поезия: в 43-о издание на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев” в Шумен; в националния конкурс за студенти „Словото и диалогът” във Велико Търново, в Националния литературен конкурс за непубликувана поезия за деца „Стоян Дринов” в Панагюрище и в „Аз, глас и съвест на епохата” в Севлиево. Лауреат е на петнадесетия национален конкурс на Фондация „Св. Климент Охридски” с творбата си „Училище за поети”; в „България започва от сърцето” на Съюза на българските творци и съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва и в Литературния конкурс на ДБ – Ямбол по повод Деня на будителите – 1 ноември с публицистика, посветена на Васил Левски.
Публикува в списанията за литература и изкуство „Кула”, „Нова социална поезия”, „Картини с думи и багри”, „Подслон”, „Нова Асоциална Поезия”, „Парадигма”, „Дерзай // Dare-Zine” и „Литературен дизайн”, във вестниците „Музи в залива”, „Teen`s paper”, „Литературен глас” и „Еволюция”, в електронните пространства „Отвъд кориците”, „Литературен свят”, „TetraDkaTa”, „България без край”, „Литературен клуб” и e-lit.info, както и в алманасите „Огнище”, „Изкуство по време на пандемия”, „Лято след пандемия”, „Свято слово” и „Моето синьо лято”.
„Кънтя като мълчание” е дебютната стихосбирка на Веселинов, появила се през месец февруари тази година.
Отвъд кориците 