Надежда Тодорова е родена в началото на м. юни 1962 година във Велико Търново. Има висше икономическо образование, завършила ВФСИ „Д.А.Ценов“ в гр. Свищов. Последните години работя в държавна структура.
Тя казва за себе си: още от малка съм влюбена в книгите (казвали са ми, че на пет години вече съм четяла сама.) През ученическите си години се опитвах да пиша поезия, но не се престраших да покажа творенията си. Когато бях на двадесет и три-четири години публикуваха за пръв път в областния вестник няколко мои стихотворения и един разказ. След това животът ми поднесе доста изпитания, музата избяга от мене и аз дълго време престанах да пиша, чак до 2020 година. От тогава публикувам стихотворенията и разказите си предимно в социалната мрежа, които често подписвам като НадиКа-Н.Т. или НадиКа-Н.Тодорова. Понякога участвам и в конкурси и имам отличия в Осмия национален декемврийски конкурс за хайку „Снежно огледало“, в хайку конкурса „Ч‘айКу 2021“ и в XVIII- ти национален конкурс за поезия Никола Вапцаров „Вяра“. Мои стихотворения са публикувани в книгата-сборник на Николай Котов „Шарен свят 2“. През 2020 година се запознах с новия поетичен жанр „апева“ и доста често стиховете ми са написани под формата на апеви. С няколко апеви участвам в „Първа антология на българската апева 2020“ и във „Втора антология на българската апева 2021“. В сборника „Отвъд 2 – има още нещо“ на ИК „Многоточие“ са публикувани два мои разказа. Имам участие и в Алманах „Нова българска литература“ Проза 2021 с два разказа. Все още нямам издадена самостоятелна книга.
Съдбата седеше на земята с колода Таро в ръце. Преброи мислено до пет и изтегли една карта. Усмихна се. Картата беше „Влюбените“.
*****************************
Наталия се завъртя пред огледалото в коридора. Тъмносинята пола и бялата риза подчертаваха тялото ѝ, все още стройно и гъвкаво. Годините, прекарани в гимнастическата зала и хранителният режим, който и сега поддържаше, ѝ помагаха да изглежда много по-млада. Да, идеята на Марина да се облекат като ученички определено беше добра. Тридесет и пет години от завършването на гимназията са все пак юбилей и повод да се направи един мини бал. За съжаление новопоявилата се пандемия попречи на планираното събиране на класа. Затова щяха да празнуват само те четирите – Красимира, Людмила, Марина и Наталия. Сприятелиха се още в пети клас. Случайно или не, номерата им бяха поредни и седяха на чиновете една до друга. А това предполагаше и куп ученически бели, шушукане по време на час, подсказването… Записаха се и заедно в математическата гимназия и така си останаха до края на училищните дни – неразделни. Вярно, че студентските си години изживяха в различни градове, но поддържаха приятелството си живо – срещаха се при всяка възможност, а и съвременните комуникации предоставяха безброй варианти за връзка. Но определено предпочитаха да седнат някъде четирите и да си говорят на чаша питие, което беше винаги различно в зависимост от сезона, настроението и помъдряването. Само топлото приятелско чувство не се изменяше във времето. И подкрепата. Благодарение на приятелките си Наталия успя да преодолее огорчението и мъката, когато след двадесетгодишен брак мъжът ѝ подаде молба за развод и заживя със значително по-младата си колежка.
Наталия се огледа още веднъж. В ръцете си държеше елегантни бели сандали с висок ток и кокетната бяла чантичка. Всичко в облеклото беше изпипано до най-малкия детайл. Но..Колко лошо е когато се появи едно „но“, което разваля и най-перфектния план. Преди три дни, ей-така от нищото Наталия стъпи накриво и навехна глезена си. Отокът беше спаднал, но кракът все още я наболяваше. Като бивша спортистка Наталия знаеше, че обуе ли сандали с висок ток рискува отново да получи травма. Погледна към другия чифт сандали-бежови на равна платформа, подобрена с технология Shock Absorber, Sky Effect System. Да, безспорно с тях нямаше да почувства болка, но те изобщо не вписваха в дрескода (колко я мразеше тази думичка), а и откъдето и да го погледнеш комбинацията я дразнеше. Имаше още съвсем малко време да реши на какво да заложи – на елегантността или на удобството. Да извика такси беше почти невъзможно – домът на Марина, в който се събираха беше близко до апартамента й, сигурно нямаше и 500 метра. Но дали щеше да издържи на високите токчета? Трябваше да избере…
Наталия се наведе и обу
БЕЛИТЕ САНДАЛИ
Наталия вървеше внимателно по тротоара и гледаше да избягва разклатените плочки. От натоварването кракът започна да я наболява. За да се разсее от болката, тя си представяше как ще сюрпризира приятелките си с Писмото. Старото писмо, получено в общежитието през първия месец на първия семестър от следването. Още си спомняше колко учудена беше, когато портиерката й го подаде. Не очакваше да получи писмо и то от бившия си съученик Валентин. Не му беше давала адреса си. Искаше й се да остане в миналото като един приятен и мил спомен от ученическите години. С Вальо никога не бяха спорили, понякога в междучасията си говореха за някоя новоизляза песен, разменяха си аудиокасети, обсъждаха някой филм или задача по математика, общо-взето обикновени отношения между съученици. Беше й приятно как той изговаряше нейното име по-френски маниер „Наталѝ“ и понякога си мечтаеше да долови от онези особените искрици в сините му очи с цвят на незабравка. Но това така и не се случи и Наталия залягаше над уроците и се веселеше с приятелките си. Мечтите ги пазеше само за себе си. Затова остана учудена, когато получи писмото. А съдържанието му… И сега, след толкова години тя си даваше сметка, че в писмото имаше най-красивото любовно признание, което някога бе получавала. Четеше думите, които мечтаеше да чуе преди няколко месеца. Не знаеше как да постъпи, но осъзнаваше, че студентският живот я беше променил, че е в началото на нов път. И че не е момичето от писмото. „Ти закъсня, ужасно закъсня“, точно както се пееше в популярната песен на Г.Станчев…Реши да не отговаря…. А писмото прибра в ученическия албум със снимките на целия клас.
Вчера, докато разглеждаше стария албум, Наталия отново си припомни ученическите години, прочете пак писмото и се запита дали не беше сгрешила с решението си да не пише на Валентин. С него не се видя повече. Той не идваше на организираните срещи на класа. На една от тези срещи Людмила спомена, че Валентин работи в София, към Министерството на отбраната и даже наскоро бил командирован в Америка. Тогава Наталия не попита приятелката си от къде има тази информация. Но днес беше решила да разбере всичко за Валентин и затова носеше и писмото.
Наталия се поспря. Кракът ѝ я болеше все повече. Добре, че трябваше само да пресече улицата. Вглъбена се в мислите си и стараейки се да преодолее болката, стъпи на пешеходната пътека, без да погледне червеното око на светофара. От унеса я изтръгна скърцането на спирачки. А след това последва ударът. Беше слаб, но попадна в болният ѝ крак. Наталия усети, че от шока губи съзнание, подпря се на колата и като през мъгла видя шофьора, забързан към нея. ..Незабравки, сини незабравки, кой знай защо беше последното което си помисли преди да потъне в мрака.
„Дъжд ли заваля, от къде е тази вода по лицето ми?“ – стресна се Наталия. След това си спомни удара. Явно я бяха напръскали с вода, за да се свести. Полека отвори очи и установи, че се намира на предната седалка на лека кола.
– Наталѝ, добре ли си?
Така само един човек изговаряше името ѝ. Вдигна поглед. Да, не се лъжеше пред нея стоеше Валентин. Променен с годините, но очите му си бяха все същите, сини с цвят на незабравка.
Наталия се опита да излезе от колата, но болката се завърна със страшна сила и тя се отпусна на седалката.
– Ще те закарам до болницата – каза Валентин – И моля те, не се прави на герой.
По пътя той ѝ каза, че е тук, за да изнесе доклад на провеждащата се конференция във военния университет, която започваше след десетина минути. Успя само да я придружи до кабинета на ортопеда. Съжаляваше, че не може да остане с нея докато трае прегледа. Набързо си размениха телефонните номера, с обещанието да се чуят след края на доклада му.
„Дали това не е знак от съдбата-си мислеше Наталия, докато набираше телефонния номер на Марина- Не знам, бъдещето ще покаже. А сега да успокоя приятелките си, които сигурно вече се притесняват за мен.“
***********************
Наталия се наведе и обу
БЕЖОВИТЕ САНДАЛИ
Наталия вървеше по тротоара. Добре направи, че обу бежовите сандали – така кракът не я болеше, а и не ѝ пречеха изпочупените плочки. Стараеше се да не поглежда хората, с които се разминаваше. Струваше се ѝ се, че всички я гледат критично, заради лошо подбраните аксесоари. А и самата тя знаеше, че бежовите сандали и спортната чанта не подхождат на копринената пола и блуза. Наталия винаги се стремеше да изглежда перфектно. Малко преди да завърши гимназията се беше научила да шие на машина и щом се сбогува с униформата започна да си шие весели, пъстроцветни дрехи. Ставаше ѝ смешно, когато завистливо я гледаха и шушукаха зад гърба ѝ колко много пари дава за тоалетите си.
Наталия се опитваше да върви бързо и си мислеше как ще покаже на приятелките си едно писмо от преди тридесет и пет години. И как ще им разкаже за една несъстояла се ученическа любов. Навярно те щяха да се изненадат, че тя е премълчала за чувствата си към Валентин. Маринка сигурно ще се разсърди отначало, после ще съчини някаква история. Тя беше скрит талант – пишеше стихове, които показваше само на приятелките си. Краси вероятно щеше да реши, че така е било предопределено и да измисли някаква философска теория – все пак беше преподавател по психология. Наталия се надяваше, че Люси знае къде е Валентин. Нали преди години при една от срещите на класа приятелката ѝ спомена, че Валентин работи в София, към Министерството на отбраната.
Наталия се забърза.. Да, определено имаше подигравателна нотка в очите на момичето, с което се размина. Още малко и ще стигне да дома на приятелката си, само да пресече пешеходната пътека. Но и светофарът я бавеше. И докато чакаше зелената му светлина, Наталия видя критичния поглед на шофьора на колата, коята завиваше край нея. Тя се ядоса и удари по багажника на отминаващата кола. Сепна се – какво ѝ ставаше ?. Досега винаги бе успявала да не се поддава на емоциите си. Ето и колата спря. Ако беше малко момиченце щеше да е избягала, но сега трябваше да изтърпи гнева на мъжа. И да се извини. Наталия гледаше към злополучните бежови сандали, заради което стана всичко и мислено редеше думите, с които да помоли за прошка. „Дано само да не е скандалджия“-молеше се тя.
Черни мъжки обувки се спряха до нея. Тя чакаше да чуе първите гневни думи, но странно, мъжът мълчеше. Наталия вдигна бавно поглед и се взря в сините очи с цвят на незабравка. Колкото и невероятно да беше пред нея стоеше Валентин.
– Наталѝ! Ти ли си? Не бях сигурен и затова се загледах по теб при завоя. Ама и ти си една емоционална. Какво ти направи колата, че заслужи този удар? Обещаваш ли да се срещнем по-късно и да ми разкажеш всичко? Защото сега бързам, след десетина минути трябва да изнасям доклад на конференция във военния университет.
Размениха телефонните си номера, с обещанието да се чуят след края на доклада му.
„Добре че бързаше-мислеше си Наталия преди да влезе в дома на приятелката си.- Какво ли щях да кажа, толкова внезапна беше тази среща. А дали не е някакъв знак от съдбата? Бъдещето ще покаже.“
*********************************
„Какъв дълъг ден – мислеше си Съдбата – и то заради женската суета. Бели сандали, бежови сандали. Лесно е да смениш едните с другите. А мен някой пита ли ме какви случайности трябва да измислям, за да събера две души. Да си почивам вече е време, че утре ме чака нова карта“.
Отвъд кориците 