Станислав Кюлджиев с коментар за философията на Юкио Мишима.
Мишима е идея. Той олицетворява идеала за чистотата на цветето и опетнения простосмъртен меч. Свещена симбиоза между добро и зло, отвъд пределите на значимото време. Тежестта на човешкото битие, в еротично съвкупление с метафизиката на духа и неговите грехове. Мишима е перфектният Ницшиев човек – отдаден на съдбовна кауза, която се постига чрез постоянство, сила и саможертва. Острието в неговите ръце не вещае единствено смърт, но и вечен живот – сепуку изпълнено със съществуване.
Модерната представа за Япония съдържа западни конотации, които, за съжаление, отчуждават дори самите японци от техните корени. Дълга и тежка е темата за патриотизма и народното дело. Това е дълг, който се съдържа във всяко човешко сърце, туптящо или спряло. Тежестта на този дълг е различна при всеки, но идеята е една – да се съхрани родното.
Мишима в моите очи е като светинята на Япония, техният Ботев. Въпреки очевидните различия, двамата исторически персонажи имат обща съдба. В техния идеал за съхранение, те биват отритвани от ближните си. Нима смъртта и на двамата не е породена от чужда, но и същевременно ближна ръка? В очите на днешния субект, Япония е представлявала едно объркано дете, покварено от порасналия свят. Идентичността на страната на изгряващото слънце е поставена под въпрос и това не се харесва на Мишима. Започва възраждането на писателя, чиято главна цел е да се върне славата на императора. Организира терористична групировка, наречена Татенокай, чиято цел е да съхрани консерватизма и ценностите на старата Япония. Безуспешен е техният опит. След публична изява, пред половината население на страната, Мишима бива засрамен. Последвалото събитие го свързва със свръхчовека – самоубийството чрез сепуку. Преди да сложи край на своя физически живот, Мишима пише последното си хайку. До стихотворението е оставено и писмо, което гласи: „Човешкият живот е ограничен, но аз бих искал да живея вечно.“
В това последно изречение Мишима рецензира всичките си ценности и идеи – че живот има и след смъртта; може да не е в библейското значение, но живот има. Той проля благородната си кръв и до ден днешен се почита в Япония. Танцът му със смъртта е явен във всяко негово произведение. Младата, изпълнена със страст и огън кръв е плодът към вечния живот, а саможертвата е цикличната вечност.
И тъй, вечно ние ще танцуваме межу меча и цветето. Ще леем собствената си кръв, за да изникне от нея цвете, подхранвано от мъртви, но същевременно живи души. Ще победим смъртта единствено когато й се отдадем и станем част от нея. Това е Мишима – саможертвата в името на безгръбначния, модерен човек.
Отвъд кориците 