Еди Румян с един нов разказ за творческия процес и как се става име в литературата.
Едва бе прочел края на последното изречение и вдигнал глава, когато пълната зала избухна в аплодисменти. Остана безмълвен, а погледът му зашари из редиците. Макар и трудно, успя да открие това, което търсеше. Студент на седмия ред със зелен пуловер, присвил устни по недвусмислен начин. Не задържа поглед върху него повече от миг, а извърна глава към професор Райт,. Лицето на ерудита бе непроницаемо, След като страстите леко поутихнаха, възрастният преподавател се изправи:
– Много благодаря на нашия именит гост за този нов, непознат нам разказ, който прочете, а сега предполагам, че ще ни разкрие каква е темата, която…
– Професор Райт, много се извинявам – прекъсна го писателят –ако не възразите… имам малко по-нестандартна идея. Бих искал да задам не тема на тазгодишния конкурс, а условие. Нещо повече, това условие е доста … да го наречем неконвенционално. Не знам как ще реагират колегите. Особено във ваше присъствие.
Двамата се изгледаха . По лицето на възрастния човек се изписа нещо като объркване, което обаче бързо отмина. Той се усмихна широко и се обърна към аудиторията:
– Колеги, нямам представа каква е идеята на моя добър приятел Пьотр, но познавайки го от години, съм убеден, че е подготвил нещо наистина “out of the box”.И подразбирам, че моето присъствие може по някакъв начин да смути или дори компрометира спонтанността на това начинание. Затова смятам да ви оставя насаме с него. Убеден съм, че каквото и да ви е подготвил, ще посрещнете идеите му с подобаващ ентусиазъм – с тези думи той се запъти към вратата, без да се обръща повече назад.
Реакцията на студентите не закъсня. Настъпи объркване, мнозина изразиха гласно недоумение помежду си, други бяха готови да се разсмеят, а трети просто бяха застинали в пълен ступор. Писателят не пророни и дума. Остана невъзмутим, а погледът му дискретно шареше из редиците. За миг се спря на младежа от седмия ред. Той видимо не проявяваше емоции. След като страстите малко се поуспокоиха, писателят каза:
– Колеги, няма нищо странно в решението на професор Райт, тъй като целта е да се чувствате напълно освободени да споделяте какво мислите. Присъствието на преподавател в негово лице в действителност може да смути някои от вас. Точно това искам да избегна – той спря за момент, давайки възможност да се появят одобрителни възгласи, които не закъсняха.
– Казахте, че ще дадете условие, а не тема? – обади се един студент. – Можете ли да обясните малко, аз лично не си го представям.
– Условието за какво? Обем, съдържание? – въпросът бе зададен от девойка на предната банка..
– Ами предположете, млада госпожице – окуражи я писателят.
– Едва ли ще е за обем – присви устни тя – по-скоро може да е нещо от рода – да е задължително от първо лице, или пък да не е. Не знам, има безброй варианти.
– Така е, но от кое лице да се бъде текстът съвсем не е толкова необичайно условие. Затова пък съм убеден, че моето ще ви се види наистина нестандартно – той взе от катедрата един маркер и се приближи до таблото – надявам се всеки от вас да носи тези реликви, наречени в древността – бял лист и химикалка?
Вълна от смях заля залата, някои студенти наистина извадиха въпросните „артефакти“, както биха ги нарекли тези, които рутинно отвориха портативните си електронни устройства.
– Навремето компютрите бяха вече масово навлезли в живота ни – сподели писателят – но всички имахме бял лист и химикалка. Вече мнозина ги считат за отживелица. Както и да е – условието, което ще поставя, може да ви се види не просто особено, а твърде странно. Сега ще го изпиша и ви моля да го препишете. Държа да подчертая, че трябва да го тълкувате само и единствено в буквалния смисъл. Не търсете подтекст, двусмислица, ирония, или алегория. Има се предвид точно каквото е написано. Неслучайно искам да го препишете мот-а-мо.
С не особено красив, но напълно четлив почерк, той изписа едно изречение на таблото. След това се обърна и видя това, което очакваше. Залата бе застинала. Някои студенти просто бяха отворили уста, други мигаха учестено, трети изглеждаха ужасени, малцина бяха готови да се разсмеят. Сред тях този път бе и младежът със зелен пуловер, който бе сбръчкал вежди в нещо като усмивка и за първи път видимо проявяваше признаци, че се забавлява.
– Колеги, защо не пишете, да не си глътнахте езиците? – тонът му бе видимо приповдигнат – Предупредих ви, че условието може да ви се стори необичайно.
– Това някаква шега ли е? – попита девойката от първия ред.
– Съвсем не, драга госпожице – с равен глас отвърна писателят – Стоя съвсем сериозно зад всичко казано от мен.
– Предполагам, че си правите експеримент, за да видите реакцията ни – предположи едно момче малко по-назад – Успяхте да ни стреснете, дума да няма.
– Колеги, мисля, че не ме разбрахте, макар и дебело да го подчертах. Не търсете подтекст или скрит умисъл. Имате конкретно условие за написване на текст на свободна тема. Условие, което ви помолих да препишете. Мисля, че никой не го направи или поне не докрай. Греша ли?
– Това е подигравка! – чу се отнякъде.
– В никакъв случай! – гласът на писателя си извиси – в никакъв случай не търсете подигравка. Не търсете нищо. Приемете го буквално. Защото това е задачата, която ви поставям.
– Добре, каква е целта? – попита едно момиче от средните редици.
– Целта е да видим как ще се справите конкретно с тази задача. И дали въобще сте способни да го направите.
– Професор Райт знае ли за това? – обади се друг студент.
– Оставете професора на мира – поклати глава писателят – той не е част от задачата.
– Е, аз питам дали сте му казали предварително за експеримента, който смятате да направите?
– Аз не си правя експеримент, колега. Аз ви задавам задача с нестандартно условие. Наясно съм, че то до голяма степен засяга чувството за честолюбие на мнозина. Наясно съм, че не малко от вас се чувстват възмутени и отвътре ги напира изблик на справедлив гняв, но повярвайте – тези, които искат да изберат писателския път за свое поприще, следва да свикнат с вътрешни терзания от всякакъв характер. Ако наричате това експеримент – то представете си, че го правите сами върху себе си. Какво лошо има в това?
– Тук не става дума за лошо или добро, а каква е ползата за нас?
– Мило момиче, писането е поле на действие, където всеки сам трябва да открие ползата за себе си – усмихна се емпатично писателят – Не мислете, че ако нещо е полезно за вас, то непременно е такова и за някой друг. И обратно.
– Питам ви, защото съм съгласна с моя колега, че си правите експеримент и целта ви е да видите как ще реагираме. Може би пък това е ползата за вас.
– За мен? – повдигна вежди той – За мен лично полза няма, бъдете уверена. Защо мислите, че се съгласих на днешната среща? За да застана пред вас и чуя аплодисментите ви? Да се почувствам значим? Това отдавна съм го изживял. Няма съмнение, че е чест да усетиш как хората ценят творчеството ти – тук сякаш се поколеба да добави още нещо, но само продължи – колеги, с подобно условие не ми е цел да ви провокирам, а да ви дам възможност сами да провокирате себе си. Това е нужно на всеки творец. Нужно е да е наясно с вътрешния си мир. Да изпита собствените си предразсъдъци. Не само към външния свят, но и вътре – в себе си.
– За себепознанието ли говорите? – попита някой.
– Не толкова себепознание, колкото умение сам да търсиш най-добрия път. Факт е, че такъв подход е рисков, защото виждам, че мнозина го приеха лично. И пак питам – колцина написаха условието до край? Или само го започнахте?
Мълчание.
– И да го е направил някой, май не смее да си признае. Някои допуснаха, че дори се подигравам. А тук става дума за нестандартен подход. Ще ви дам пример и за друг такъв. 4-2-4-2-4. Някой чувал ли е за подобно животно?
Отново никой не отговори. Само множество споглеждания и погледи на недоумение. Тогава отнякъде се чу глас:
– Аз.
Беше момчето със зелен пуловер от седми ред. Гледаше предизвикателно, макар и със същото сериозно изражение на лицето.
– Вие? Точно вие? Какво знаете? – вълнението в гласа на писателя бе осезаемо.
– Ами това е метод, използван от професор Гонзалес преди много години, същественото при него е, че трудно се използва повече от веднъж, защото се губи ефектът на изненадата. Същината на метода се състои завършеният текст, ако се счете за несполучлив, да бъде намален двойно, след това двойно увеличен, но вече да се различава от оригинала, отново двойно намален и така, докато се получи нов, понякога напълно различен текст, в който присъстват само мотиви от първоначалната идея. Възможно е и тя да бъде изцяло променена, но тогава възниква въпросът защо първоначалният текст просто не е бил изхвърлен в коша за боклук, което си остава най-изпитаният и, по мое лично мнение, здравословен метод. Но е хитро като идея. В библиотеката има кратък справочник от професор Гонзалес – „Нестандартни техники за писане“, описани са и доста други любопитни прийоми. Но този, което сега пробвахте – не съм го срещал. Иначе ако това ще ви успокои – аз лично не се обидих от подобно условие.
– Няма за какво да ме успокоявате колега – поклати глава писателят. – Но имате ли допускане дали има и друга причина да го задам освен дотук посочените от мен?
Младежът като че ли се поколеба за миг. После само тръсна глава.
– Ами да, мисля, че имам. И според мен „подобно животно“, както се изразихте, се е пръкнало пак от мозъка на професор Гонзалес, макар и официално да не е документирано. Намирисва ми на неговия почерк. Пък и самият вие някога сте бил негов студент, това е общоизвестно. Явно сте участвали в подобен „конкурс“, ако това въобще е думата – той спря за момент, леко сконфузен от изреченото.
– Продължете – окуражи го писателят.
– И не просто сте участвали, а сте го направили с въпросния разказ, който преди малко ни прочетохте. Ще ме извинявате, вие, а и колегите, които бурно ви аплодираха, но това си беше абсолютен буламач. Множество препратки, множество съждения, но всичко бе толкова объркано, все едно нищо не си е на мястото. Главата си щях да заложа, че такъв текст няма как да е излязъл изпод ръката на писател от вашата величина. Или поне не сега. Някак си виси, ако мога така да се изразя. Целият текст… виси сякаш в нищото. Съжалявам, че не мога да се изразя по-добре.
– Добре се изразявате. И има лесен начин да проверим казаното от вас – той се пресегна над катедрата, взе един лист и го подаде на най-близко седящия студент на първия ред – бихте ли предали това нататък. Под заглавието има нещо, което пропуснах – ще помоля колегата да го прочетете. Високо, за да чуят всички.
След малко младежът със зелен пуловер държеше листа в ръцете си. Не скри усмивката си преди да извиси глас:
– „Вдъхновение“ от Пьотр Неумовски. Разказ, спечелил първо място в конкурс на свободна тема под специфично условие – „Напишете текст, който да е смислен по съдържание, но да е толкова нескопосан, че да ви е срам да го прочетете на глас и никога да не искате да го видите публикуван или дори асоцииран с вашето име“. – той вдигна глава и погледна предизвикателно писателя.
– А как е вашето име, колега?
***
– Алън Паркър – съобщи Пьотр още с влизането си в кабинета.
Професорът доволно потри ръце и обърна едни бял лист на бюрото си. Пьотр забеляза, че на него беше изписано същото име:
– Видя ли? Право в десетката! Прав бях. Казах ти, че сам ще го откриеш сам измежду всички студенти. Ето това се казва успешен експеримент.
– Не бе особено трудно. Когато свърших с „вдъхновението“ си, единствен ме гледаше ужасен. Тук там имаше и други, които явно не бяха впечатлени. С една дума – има тесто за месене в курса ти и все пак се надявах на по-малко аплодисменти.
– Стига, Пьотр, те са още деца. Ако спретнеш подобен театър сред колеги, ще се уплашиш от резултатите.
– Не ми говори.
– Да, на мен също не ми се обсъжда темата. Но този Алън си го бива, нали?
– Определено. Дори и името му е знаково.
– Е, нямат връзка. Не му е внук.
– По-скоро правнук, ако питаш мен. Но знаеш ли кое е най-странното – изрази се подобно на Гонзалес преди години…
– В смисъл?
– Каза, че текстът някак си виси в нищото. А аз няма да забравя какво ни каза тогава старият Раул – „текстът да виси като обесен…, какъвто трябва и да бъде“.
Отвъд кориците 