Стефан Стойков с дебют в Отвъд кориците. Нека се насладим на неговите прекрасни стихове!
Свещ
Взаимно се топлим за последно под небето зимно.
Отвя те младо вятърът, а мен, стареца, не посмя.
Всевечен вдовец ме остави, безнадеждно обречен.
Повече цял никога няма да бъда, мое Огънче.
Едно ми беше. Изгасна. Ни дим. Ни дъх. Безследно.
Няма, няма да те погубя в безпаметната яма.
Устните ти жарни ще приветствам от всяко лице,
смехът ти сияен ще чувам от всяко небце,
споменът не ще изостави моето восъчно сърчице.
А когато ми се привидиш сред дъските на масата,
или когато огледалото на стената ме заслепи със случаен лъч,
или когато кибрит изфучи своя лебедов стон,
същотото това сърце ще се пропука. Ще закърви.
Ще забие по гръдта ми и ще за завие за живот. За теб.
Но пак ще издъхне в гроба си гнил,
когато съзнае, че не си ти.
Никога не си ти.
Никога няма да си ти.
Вече ме няма
Всичко омразата в мен изгори,
болен и празен ме тя покоси
Да кървиш завинаги спреш ли,
ти да знаеш вече умрял си.
Царува истина само една,
в искрата няма топлина.
В този самотен живот си затрит,
всички те дебнат да паднеш убит.
Да ти почоплят гнилата тленна останка,
да срещнат само пепел и скитаща сянка,
която с ослепели очи ги пробожда
и към мъртвата своя душа ги провожда.
Чужд
Една студена франкфуртска нощ,
след дузина цигари и оскъдна вечеря,
се усетих под дъното на самотата.
Устата ми пресъхна,
дробовете ми захрипаха,
някакъв пуст дявол плени ума ми
и го заточи в коварни спомени
за дома и за лятото
Оставих цигарите, навлякох палтото
и се пуснах под сивото плоско небе.
Крачих забързано и гръмко,
уж да заглуша мислите мили
за скалистия плаж
за безкрайната звездна тъкан
за споделената музика
за непорочния смях.
Колко хубаво беше, колко болезнено е.
Скитам напред, назад мечтая.
Ни там и тогава, ни тук и сега.
А по средата някъде болно съществувам,
пропаднал, залутан, нищожен…
Светкавици, жарни небесни факли,
озариха обшивките на възчерните облаци.
Адска гръмотевица разехтя
И уплаши алармите на колите.
Оловни капки забарабаниха по калдъръма.
Бурен развигор зави яростен монотон
през глухи пролуки и ръждиви капчуци
Хаотичният оркестър засвири
в унисон само за мен.
Разперих ръце и прегърнах бурята
и тя ме понесе
Раз, два, три, четири,
И – раз – не знам – два – колко време – три – сме така – четири – танцували.
Дъждът спря да чука,
вятърът замлъкна,
облаците поеха по необятния си път
със светкавиците под мишници.
…измръзнал, измокрен, изоставен.
Закрачих над локви към вкъщи,
а подире ми, подире ми пак
лукавият блян за далечния дом.
Биография
Стефан Стойков е роден в Стара Загора. Завършва Американистика и Англистика в Гьоте Университет във Франкфурт на Майн. По време на следването си, пише предимно къси разкази на английски и е редактор на IEAS Literary Journal. От скоро живее в София, където учи магистратура Екранна Драматургия в НАТФИЗ.
Отвъд кориците 