Еди Румян с дебют в Отвъд кориците. Разказът, който ще прочетете, изследва психологически човешкото поведение.
Врявата беше толкова силна, че изтръгна Дочо от обзелите го мисли. Трудно му бе да определи какво точно става, но явно не бе нещо безобидно. Двама полицаи безуспешно се опитваха да укротят страстите на няколко човека, които още не се биеха, но видимо бяха готови да започнат всеки момент. Трети полицай вкарваше в патрулката едно момче, в чието лице Дочо веднага разпозна Пенко – съседско дете, на около петнайсет години, доста едро за възрастта си, но известно с добрия си нрав и примерното си поведение. Сега Дочо разпозна и родителите му сред участниците в препирнята, в която служителите на реда все още напразно се опитваха да наложат своя авторитет. Другите хора му бяха непознати, освен един съсед, който обаче стоеше десетина метра встрани и наблюдаваше безпристрастно събитията, които се развиваха с шеметна скорост. Чак сега Дочо осъзна, че някъде в далечния край на улицата заглъхваше и сирената на линейка. Той се приближи до съседа, когото познаваше съвсем бегло. Човекът му каза, че Пенко жестоко пребил две десетгодишни деца. Имената им не говореха нищо на Дочо, но по описанието им той веднага схвана, че става дума за двама известни пакостници, които за последните две години бяха създали толкова работа на местния стъклар, че сред мирната кварталска общност започваха да набъбват конспиративни теории дали не „работят“ за него срещу комисиона. Как Пенко бе успял да хване и двамата, без единият да избяга, оставаше загадка, но явно боят е бил изключително жесток, защото именно тях бе отвела линейката.
– Направо не може да бъде! – клатеше невярващо глава Дочо. – Чак и в главите да ги е ритал?! Такова добро дете.
– На едното даже май му скочил върху главата – сериозно кимна съседът.
– Не мога да повярвам! Просто не мога! Не и Пенко!
– А защо мислиш, че тия тук ще се избият още малко?! – съседът кимна към буйстващата групичка крещящи си възрастни.
Бой реално още нямаше, но всеки един от полицаите бе влязъл в ролята на шесторъкия Шива. И не бе никак сигурно, че това щеше да се окаже достатъчно.
– Ти обаче не питаш най-важното – продължи съседът с лукава усмивка. – То и аз знам, че Пенко е добро дете и не можех да повярвам в началото. Ама знаеш ли какво са направили двамата малки негодници?
Дочо не отговори, а само изгледа с не особено умно изражение, нещо, което му идваше някак си съвсем естествено. Човекът посочи едно недалечно дърво, от което висеше тънко въженце:
– Решили малките гадове да си направят игра с подвижна мишена: хванали едно малко котенце и го вързали за въжето. Единият го засилва като люлка, а другият го цели с камък. И така го замеряли, докато го утрепят. И явно добре умеят да мятат тия нехранимайковци!
Съседът продължаваше да говори, но Дочо вече не го слушаше. Беше отстъпил само крачка назад. Жестокостта по принцип му бе непонятна като форма на поведение, но когато бе причинена от деца, мозъкът му съвсем отказваше да я възприеме. Той измърмори нещо под носа си и продължи към къщи. Случката вече избледняваше в съзнанието му, а обзелите го преди това мисли постепенно възвръщаха територии. Той, така или иначе, нямаше афинитет към животни, макар и наскоро с големи препирни се бе съгласил малкият му син да си вземе малко котенце. Не че имаше нещо против животинчето, ама просто това си бе един допълнителен разход в скромния им семеен бюджет. От друга страна, синът му се бе привързал към котето до такава степен, че Дочо даже леко ревнуваше, защото детето вече трудно обръщаше каквото и да било внимание на баща си. Но сега Дочо не мислеше за това. Мислеше какво щеше да прави оттук насетне и тази мисъл му натежаваше все повече и повече. От няколко часа болката в главата му не спираше. Той отключи машинално входа на кооперацията, а след секунди и вратата на партерния им апартамент, когато изведнъж се сепна. Отвътре се чуваше силен детски плач. Толкова силен, че явно се бе случило нещо сериозно. Още не се бе събул, когато жена му излезе с разстроен вид от спалнята. Котето било избягало. Явно е скочило от балкона. Синът им плачеше неудържимо. Дочо отиде при него в опит да го успокои, но без никакъв ефект. Не бе и особено убедителен, защото една мисъл започна упорито да снове в съзнанието му. Дали точно тяхното коте бе станало жертва на двамата нехранимайковци? Вътрешният му глас шепнеше, че се бе случило точно така. Детето не слушаше и за секунда непохватните слова, с които баща му напразно се опитваше да го утеши. Дори наду гайдата още повече. Дочо си даде сметка, че няма какво повече да направи (не че бе и успял да направи нещо) и отиде в хола. Загледа мрачно пред себе си. Обзелото го чувство на безсилие бе потискащо. Нищо не можеше да направи. Ужасно е да знаеш, че не можеш да направиш нищо. В този миг обаче някой позвъни на вратата. Жена му отиде да отвори и възкликна непринудено. После извика развълнувано сина им да дойде. Котето бе намерено! Един техен съсед го носеше. Трудно бе да се повярва колко силно може да извика едно осемгодишно момче в своя триумф. Дочо се усмихна и отиде в коридора. Синът им се търкаляше по пода с котето в ръце и още плачеше, но вече от радост. Не спираше да го целува и гали по ушичките, лапичките, опашката – навсякъде. Дочо се зачуди дали някога бе играл така със собственото си дете. Опита се да каже нещо на сина си, но малкият не го чу дори и за миг. Дочо учтиво благодари на съседа, върна се в хола и отново загледа мрачно пред себе си. Даде си сметка, че се чувства много зле. Така или иначе, се чувстваше зле още от сутринта, но сега се почувства наистина зле. Той знаеше, че не е особено умен, но никога не бе изпитвал особен срам от това. Ясно бе, че няма как всички хора да са умни. А и не бе необходимо. По-важното бе да са добри. Така го бяха учили родителите му, когато бе малък. И Дочо винаги се бе гордял, че е точно такъв. Добър човек. Без особени качества, що се касае до умствени способности, но отзивчив и винаги готов да помогне на другите. И сега изпитваше срам, защото бе поставил под въпрос именно добротата си. Искрено се радваше, че котето на сина му е живо и здраво, но в действителност, ако имаше възможност, веднага би разменил живота му срещу това да получи обратно работата си. Защото днес го бяха уволнили именно от работа.
Шефът им уж бе споменал, че няма да има съкращения, но ето че днес се започна. И някак си ей така, от нищото – Дочо се озова първи на пангара. Но може би това бе съвсем нормално – служител със скромни знания, без висше образование и най-вече без умения да изтъква значимостта на работата си пред висшестоящите. Вярно е, че колегите като цяло го харесваха заради безконфликтния му характер. Той винаги оставаше по периферията на постоянните интриги, които регулярно се спретваха в голямата фирма. Но някак си неочаквано за него никой от колегите му не го защити, когато ножът опря до кокала. А по-лошото бе, че и той не успя да се защити. Аргументът, че няма да може да си намери друга работа и семейството му ще остане гладно, бе контриран с нещо от рода: „Е, стига глупости! Ти си толкова готин, за всяка фирма ще е чест да си част от нея“. Макар и малко наивен, Дочо нямаше как да се върже на подобни приказки. Добре помнеше колко дълго и упорито си търси работа преди да го наемат едва ли не по милост. А сега щеше да му е още по-трудно или дори невъзможно. Дочо се хвана за главата. Но не защото го болеше, а защото не можеше да изкара оттам натрапчивата мисъл колко по-добре щеше да бъде да бе запазил работата си, а котето на сина му просто да го няма. Ясно бе, че сравнението между двете неща бе безумно и невъзможно, но веднъж влязло в дълбините на съзнанието му – вече нямаше излизане. Затова се и чувстваше толкова гузен, макар и без да бе направил нищо лошо. Опитваше се да не мисли за това повече, а по-скоро за това как да потърси нова работа, но не… вътрешният му глас бе неумолим. Кое бе по-важно – животът на едно малко невинно коте или работата, която даваше хляб на семейството му? Подобно на жена си, Дочо не изкарваше много пари, но ако се разчиташе само на една мизерна заплата вместо на две, изхранването на три гърла (и едно коте) щеше да се сведе наистина само до хляб и вода. А наближаваше и зима. Слава богу, поне не бяха под наем. Но това беше слабо утешение, защото нямаше кой да им помогне. И той, и жена му имаха само много далечни роднини, с които не поддържаха отношения. Единственият отскоро близък на семейството беше малкото коте, което синът им така обожаваше. А сега Дочо толкова искаше да го няма, ако това би могло да го върне на работа. Не можеше да си обясни как нелепото сравнение се бе родило в главата му, но се чувстваше изключително виновен от това. И се запита дали наистина е толкова добър човек за колкото се мислеше. Неочаквано се сети и за другото коте. Възможно бе и то да и било на някое дете. Но дори и да не бе така – правеше ли това неговия погубен живот по-малко ценен? Може ли изобщо животът на едно коте да бъде повече или по-малко ценен заради това дали е нечий домашен любимец, или просто се скита из улиците, водейки борба за оцеляване? Можеше ли изобщо ценността на живота на едно животно да бъде измервана чрез неговата полезност спрямо човешкия род. Не само че можеше, ами и винаги си е било така, направо се бе превърнало в природен закон. Защото човекът отдавна се смяташе, че е над природата. Без да си дава сметка, че е просто една нейна твар. Също като малкото коте, размазано с камъни от две деца, които просто бяха намерили начин да се позабавляват. Дочо се замисли и за друго – колко лесно една жестокост води до друга. Пенко бе навярно едно от най-кротките деца в квартала, но ето какво бе сторил. После и сцената с родителите и другите хора, която също едва ли бе завършила миролюбиво. И накрая Дочо, който не бе извършил нищо жестоко, но за сметка на това в главата му нахлуха жестоки мисли. Чувстваше се сякаш той бе умъртвил малкото коте. Или дори котето на сина си. Затвори очи, надявайки се така да прогони мислите си, но те само го връхлетяха, по-упорити от всякога. Дали човешкото въображение работеше по-силно, когато човек затвори очите си? Дали затова най-странните и причудливи образи изникваха насън? Дали затова хората обичайно затварят очите си, когато се целуват? Дочо бързо отвори очи и стисна ръцете си в юмруци. Безсилието му бе пълно. Не знаеше какво да прави. Не знаеше дори как да поднесе новината на жена си, която приготвяше топла вечеря в кухнята. Опитваше се да си внуши, че нищо толкова страшно не се бе случило, ала вътрешният му глас шептеше, че страшното тепърва предстои. Главата го цепеше все повече и повече. Идеше му да ревне, ала не можеше да отрони и сълза. Някак си с плача бяха скъсали преди повече от трийсет години безвъзвратно и сега го бе яд и на това. А в съседната стая малкият му син вече не плачеше, а се боричкаше неуморно с котето и звънкият му смях и спорадичното мяукане се сливаха във вълшебен унисон с мощното къкрене на заврелия в кухнята боб.
Отвъд кориците 