За първи път студентите празнуват 8-ми декември през далечната 1903 г., когато се чествал 15-годишният юбилей на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. От тогава празникът се е превърнал в емблематична плетеница от веселба и морал. Студенти от цяла Българи си позволяват за една вечер да забравят проблемите, свързани с тяхното пътешествие към осъществяването им като стабилни и отговорни личности, и да залитнат към живот посветен на моментния копнеж. Макар празнуващите да използват 8 декември по предназначение, не рядко се срещат и противници на свободата, която се смята за прекалено посегателство срещу ценностите, които знанието и науката изповядват.
Тук ще ви представим двама автори, които до този момент не са публикували тези си свои произведения никъде, така с тяхна помощ ще дадем нашия принос за това да почетем скъпия празник по подобаващ начин – да дадем гласност на тези, тепърва разцъфтяващи, млади таланти, които ще имат още една причина да празнуват по-освободено през дългоочакваната вечер.
Те всички са представители на специалност „Българска филология“, всеки уважава и обожава заложбите, които притежава нашият език. Това са част от хората, които ще възпитават бъдещите поколения в любов към българския език, чрез литературата, телевизията, учебниците и интернет. Днес ще обърнем внимание върху техните първи стъпки, техните първи вдъхновения и тревоги, обединени в една неограничена, реална, неподправена литература. Те могат само да ни вдъхновяват и да ни припомнят, че има живот и смисъл не само там където търсим, а и там където не сме предполагали. Културата е навсякъде, не я забелязваме защото сме твърде заети да си въобразяваме, че всичко е изгубено…
Нека се насладим:
Николай Тасев
“Ударих двайсетте си години с помощта на всички пътеводни знаци, които изградиха и заздравиха същността ми като съзерцател на битието, което ме заобикаля. Продължавам да описвам живота си занапред с вдъхновение и любознателност към всичко, което обичам, а именно да бъда любител на творческото изкуство и естетика, да прегъвам самоуко пръстите си на акустична китара, да се наслаждавам на незаменимите разговори с хора, и не на последно място – да се уча и успявам, както в своето образование като бъдещ учител, така и да предавам щафетата на доброто, в което вярно аз вярвам.”
* * *
С потънали ръце в джобовете
с походка скосена крачка
из неравности и дупки,
сянката придружава всяко движение
и шепти: „Продължи, продължи“.
От няколко месеца вървя по
един и същи маршрут, тъпчейки
все същия от мен път, сядайки
на все същата пейка в парка
и паля цигара с отсечен маниер.
Гордо, горделиво все всеотдаен
на търпеливо подобие,
което в мене трае. И заличава се
от външната похабена усмивка.
Тъгата не разведрява, както
и смехът несподелен е само ехо
в тишината. И не сам се чувствам,
но и не самотен. Аз съм глъч,
горчив и суров от себе си прогонен!
Погнат от светлината на утринта,
Вдъхновен от тъмнината на нощта.
Сломен в походката си.
Придружен с уроците си.
Приет от малцинството.
И знам стремежа накъде ме води,
а ти…
Знаеш ли, че любовта е да простиш
на доброто?
* * *
Тук и сега
от твоите прегръдки мърдам
между всяка улица на сивия град.
И спрямо всеки звук на пътуващия „Аз“
някой друг търси смисъл.
Няма я заранта, тя е само фикция
под всяка капка на дъжда,
отразяващ светофарните светлини,
но все пак това осмисля изхода
към нещо така необяснимо…
И все пак, и все пак
няма нито глъч в тишината;
един дребен и мръсен отпадък
разсипва се назад посред наивното,
посред бялото и чистото,
между въздишките и смислите
на заседналия в трафик град.
И все пак, аз нямам нужда
да тичам посред просторните поля,
където животът ме е извадил от пазвата си.
Имам нужда от малко тишина
и съвсем малко спомени да създавам,
които тъй силно крещят „свобода“,
а тя заразно впива се и преструва,
че някой ден надежда би се открила
подобна на тази една прегръдка,
която стиска ме и не пуска,
но напуска ме,
тук и сега,
когато от спомен търся смисъл.
* * *
Ударих пътя,
Джак,
да знаеш.
Взех,
че узнах тези
малки термити от
малки любопитства,
и ги оставих
да ядат на корем
възмездието.
Заобикалял съм в кръг
с поглед назад,
а очите отпред
са сложени да гледат,
да процъфтяват
новите дни,
едни такива чисти,
непокътнати
и знам,
че ги има.
Започнал съм
и хората да разделям
със запетаи,
за да се науча
да обичам
правилните,
които като мен
правят фокуси
пред магьосника
на сърцата…
Ама аз реших
да го ударя,
този път,
Джак.
Където сам,
но не самотен
да се возиш
по него,
да не сънуваш само
със затворени очи,
а дори
когато
можеш,
и да
гледаш.
Иван Георгиев
Родом от града на поетите, Иван Георгиев е един почти завършил филолог и понастоящем председател на литературен клуб „Аудитория 148“.
Младост
Изстисквам младостта си
като фланелка след игра.
Остават капки детска пот по кожата,
във стаята
или на банката.
Разлиствам страница след страница
и остарявам
… бавно.
„Точно сега,
когато трябваше да се чувстваме безсмъртни!“
Всяко събитие се плъзга по мен.
И това е обяснимо –
все пак съм потен.
Но следи не остават.
Няма сетивност,
поне осезаема.
Нейсе.
Аз съм млад!
Аз съм силен и мога!
Поемам товара,
стискам кътници –
стривам –
и вдишвам
– – – – – – – – –
издишвам
и продължавам.
Няма време.
Пак недоспиваме.
Пием кафе,
дозичка смях
и наново.
Слушам.
Записвам.
Осмислям.
Понасям.
Аз съм млад!
Аз съм силен и мога!
И затова се изправям,
трупам –
изправям,
трупам –
изправям.
Още!
И още!
Колкото може!
Стига да може!
Аз съм млад!
Аз съм силен и мога!
…
Но мога ли?
– Ритъма! Ритъма!
Стъпвай във ритъма!
Задъхвам се…
Спъвам се…
Падам.
– Ритъма! Ритъма!
Стъпвай във ритъма!
Мисълта ми препуска след марша на съвремието.
Всяка крачка трябва да съвпада.
И ще препускам,
колкото трябва.
– Ритъма! Ритъма!
Стъпвай във ритъма!
Яхвам седлото.
Хайде!
Галоп!
Кантер!
Кариер!
Бързо!
Настигай!
Не спирай!
…
Ето…
Във такт съм.
Сизиф
Аз не искам реалности.
Дай ми да скъсам
безсмислено
оная невидима нишка.
Гадният конец на пъпа.
Аз не понасям мълчанието
на своите мисли.
Дай ми да го запълня
с тоновете смачкана хартия,
изписана от имената,
дето ми се виждат
непобедими,
дето остават
вечно неразбрани.
Дай ми острието на тишината,
с което да прережа
оня конец.
Да мълчи проклетата реалност!
На мене дайте
бунтовете на фараона.
Дайте ми усилие
и тоновете
смачкана хартия,
с която да си натъпча устата,
да си препълня черепа,
преди да дойде
боклукчията.
Дай ми само време,
дето да прескоча.
Дай ми периоди,
дайте ми епохите,
дай ми…
само интервали.
Да ги пълня
с тоновете смачкана хартия,
да погреба мълчанието си
и своето
неволево безсмислие.
Дайте ми проекти,
обекти,
дай ми усилия,
дай ми нещо,
дето мога да сглобя с ръцете си,
да гледам формата
пред мене, дето аз съм му придал,
че иначе…
иначе не бих…
не бих могъл.
Безвремие
На лятото негаснещият заник
потъва неусетно и безветрено,
и толкоз бавно, толкоз вяло –
безжалостно за него не потрепваме.
Следобедът изтлява мълчаливо,
бездимно впепелен и неразровен.
Дълбоко скрит зад зноя на мъглите
за свойто впепелявяне не спомня.
Преваляло зенита без сбогуване,
ръждясало мъждука слънцето –
прегърбен истукан, неразвълнуван
от своето безветрено потъване.
По статията работи Филип Проданов.
Отвъд кориците 