Откъс от романа на Снежана Ташева "Спи с мен"
Изглежда, мързелът отново беше победил момчетата, защото взеха да зарязват бирените си бутилки навсякъде. Започнах обаче да забелязвам нещо. Нещо, което трябваше вече да ми е извадило очите, ако не бях толкова заета с егоизма си. Явор пиеше три пъти повече от Янчо. За времето, докато Янчо изпиеше една бира, Явор се справяше с три или четири, сякаш бяха сокчета. Освен това често започваше деня с по петдесет-сто грама водка на гладно за отскок.
Така че една събота просто се захванах да събирам бутилките им и да ги прибирам в две отделни торби за боклук. Стараех се да събера всички бутилки, които намерех, а ако не знаех чии са, обикновено се развиквах недоволно:
– Кой пак си заряза бирената бутилка на пода?
Обикновено получавах отговор, но докато се домъкнеха да я изхвърлят, вече я бях прибрала.
На следващата събота събрах момчетата на дивана, взех двете торби и ги изсипах в две отделни области върху килима.
– Ясена, к-какво… – започна Янчо.
– Това са твоите бутилки от бира от миналата седмица. – Посочих към по-малката купчина. – А това са бутилките на Явор.
Този път посочих към голямата.
– Не съм броила твърдия алкохол, но предполагам, че резултатът ще е подобен.
– И, какво и-искаш да кажеш? – Янчо продължи да се прави на тъп, а Явор мълчеше.
– Явор е алкохолик – изтъкнах очевидното. – Свикнал е да дави всичките си емоции в алкохол и няма да спре само защото е сменил местоживеенето.
Янчо гледаше като хипнотизиран към купчините с бутилки, явно едва сега осъзнавайки огромното им количество. След това се обърна към Явор:
– Явка, в-вярно ли е?
Явор го изгледа така, все едно внезапно беше получил мигрена.
– Казвал съм го и преди на Ясена. Когато ми е криво, къркам, когато ми е радостно, пак къркам. Когато нямам какво да правя, е, сещате се сами…
Той се засмя невесело и продължи да изглежда малък, сам и нещастен.
– И ти не направи нищо?! – нападна ме Янчо.
– Ти какво предлагаш да направя с мъж, който не иска никакви отношения с мен, страни от всички и очевидно не желае да му се помага?
– И все пак, можеше да го споменеш, когато се преместихме да живеем при теб.
– Бях забравила. Мислех, че му е минало – казах извинително. – Предполагам, че подсъзнателно съм искала да му е минало. Осъзнах го чак когато започнахте да си зарязвате бутилките тук и там. И да го виждам да си пийва по едно питие за отскок рано сутрин.
– И сега к-какво ще правим? – попита делово Янчо. – Трябва да му по-помогнем.
– Мисля, че вече споменах мнението си по повод помощта насила – наежих се аз. – Но от друга страна, не мога да не правя нищо.
Въздъхнах и приседнах на дивана до тях. Погледите ни бяха вперени в Явор, а неговият – в пода.
– Можем да ти помогнем – казах му – но ти трябва да го поискаш.
– Толкова ли си не-нещастен тук, че продължаваш да се у-унищожаваш? – попита обидено Янчо.
– Янчо… – понечих да го спра.
– Не, Ясена, няма нужда – обади се Явор, вдигайки поглед. – Щастлив съм.
Той се обърна към Янчо, за да му се усмихне.
– Но ти си права, това е зависимост. Не мисля, че мога да се отърва от нея просто така.
– Как можем да ти помогнем? Знам, че има лекарства, които помагат за справянето със зависимости. Също лекари и клиники.
– Ще се справя сам – заинати се Явор. – Завършил съм химия, знам доста за зависимостите и справянето с тях. Помагал съм на приятели. Самият аз съм бил в много по-лошо състояние преди, но се оправих. После обаче пак започнах да пия.
– Добре, какво смяташ да правиш? – попитах го.
– Първо, смятам да спра пиенето постепенно. Да кажем, по две бири на ден. Скрийте останалия алкохол, най-добре извън апартамента, но не ми казвайте къде. Ще ми давате колкото ми се полага, не повече. Само, каквото и да се случва, не ми давайте повече. Дори много да ви се моля. Обикновено абстиненцията предизвиква отчаяно поведение, виждал съм го по приятелите ми. Аз пък смятам да си намеря лекарството и да изчисля нужната доза.
– Добре – кимнах му. – Мисля, че ще успеем.
Разбира се, беше кошмар. Пробвали ли сте някога да застанете между пияница и любимата му бутилка?
Отвъд кориците 