Даяна Кирова – Дали плачът достатъчен е за провокация

Даяна Кирова се ражда като поет в „Отвъд кориците“ в първата ѝ публикация изобщо. Нейната поезия вълнува и показва свят, непознат за много, а тези, които го опознаят, се чувстват като избрани. Приятно четене!

Но дали плачът достатъчен е за провокация

всяка крачка или твоя мъничка реакция

провокира в мен желание да приседна,

кротко да се чудя, на теб ли да облегна

изтощеното ми тяло, мъртвата осанка.

От невинни чувства – изгрубял куплет.

Втората целувка, крайност или минимизация?

Победата от чувства, желания с доспехи,

карайки те да ги теглиш по влажните пътеки.

И могла съм да обичам, вярвам го, дори.

Вечната ми вяра за света негодуванията победи,

за страх, лъжи, фалшивото лъскателство.

Дълго, си признавам, мислех всичко за предателство.

И чак е чудно как в усмивка се успокоявам,

как бързо изчезват ми тревоги,

не осъзнавайки вечно ти се давам,

в плач, надежден, края не прозрявам.

Всичко на света е то, всичко дето търсиш

една прегръдка в мрака да си хванеш,

която да те изцели от зли капризи.

И тъжно в началото да я подхванеш,

но щом усетиш пиперливите вълни

разбираш, че това си търсил ти.

И дори да се откъснете за малко

в мислите остава утопичната представа

завинаги в прегръдка животът да минава.


Сама съм, отхвърлена от очите ти,

тишината погубва всяка мисъл,

а чувствата, те биха ли

казали какво е да си влюбен?

Без ред минават дните ми,

с усет към твоята кожа,

с любов към твоята красота

и с ненавист към изкуствената ти поза



Ако всеки път щом мълчиш

аз записвам твоя глас

всяка вечер бих могла

да се приспивам с тишината

и всяка сутрин, без да се

събуждам, да виждам аз зората.

Без край остават дните ми

и вечерите без начало почват.

Тръгвам си, оставям те!

Не знам за колко време този

път. Но живей в безкрайността,

многоточието на нашето време.

Бъди там и не позволявай

никому да превърне щастието в

начало

и тъгата в край!

Отново заваляха сълзи.

Избликна буря от свян.

Страхът превърна се в очи,

а времето в блян.

Кажи ми за твоето притеснение.

От моята ръка прехвърли се на друга.

Искам кратко въведение..

Защо красиво ме подлъга?

Питам те защо си тъй унила.

Разговор опитвам се да завъртя.

Искам да разбера защо се влюбих

в теб, олицетворение на нощта.

Виждам всичко в искрящите очи,

но крия аз тъмнината в света.

Ти огря го. Даже волно изгори.

Остана мръсна пепел от мечта.

Позволи ми да сгреша,

но отдадох се на вечността.

Без да опитвам да те нараня

разбудих и моята, и твоята вина.

Честност се изля в усмивка,

помислих си “Свърши то добре”.

Часове без да си дадем почивка

изляхме желание чакащо векове.

Как далеч си от мисълтта,

която ни разделя вечността.

Мимолетен миг настана вечерта,

а сега не искам да ни я простя.

Моля те, да не виждаш всичко.

Да не казваш, чувстваш и влияеш.

Не ме слушаш, пак омеквам..

Как искам на улицата да не ме познаеш



Свободен избор

В светлините на мрака аз чувам

Жестокостта на пропилените думи

В дните безкрайно робувам

Но с блясък на очите засмени- насълзени

И свободата, казват, свободата е велика!

И велики са мъките на занемелия блян

Защото свободна е свободата

Само когато се запитва до съдбата

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: