Светлана Тушева – из „5051“ (2020)

„Израснала в Пловдив в семейство на учители, които винаги са подкрепяли увлечението ми и желанието ми да се развивам в тази насока. Завърших висше образование в София – Софийски университет „Св. Климент Охридски“ със специалност „Философия“ и продължих с магистратура във Военна Академия „Г.С. Раковски“ – „Национална сигурност и отбрана“. В момента – работата ми е свързана с опазване на околната среда и борбата срещу климатичните промени – идеалната среда между философията за живота, която възприех от обучението си по Философия и необходимостта от конкретни и бързи действия – перспектива, която възприех след обучението си във Военна Академия „Г. С. Раковски“. Книгата си написах след раждането на детето си през 2016г. Отне ми дълго време, за да събера кураж и да я издам през 2020г. Въпреки това, намирам единствено удовлетворение от взетото решение и се радвам на множество положителни реакции спрямо книгата ми.“

Първа глава

– Трябва да застанеш пред него.

– Не искам!

– Няма от какво да се страхуваш, обещавам ти.

– Ами ако ми покаже нещо странно?

– Поне ще знаем със сигурност.

– Даже не знам за какво да гледам.

– Търси разликите.

– Но…

– Хайде, Йонкс – каза Клара и почти насила я избута напред. Йонкс застана пред огромно, на вид старо, огледало. То беше подпряно на стена, от която висяха големи късове разноцветна мазилка. Единственото, което задържаше от-чупените парчета, бяха паяжините, превзели цялата стая.

– Ако е толкова важно, как са го оставили тук да събира прах?

– Огледалото на Видере се ползваше преди години. Сега начинът е друг. Това не значи, че не може да ни покаже истината. Хайде, погледни внимателно и ми кажи какво виждаш.

Погледът на Йонкс се плъзна първо по дебелата дървена рамка, върху която бяха гравирани различни образи.  Повечето от тях не можеше да различи, тъй като бяха доста избледнели. Тези, които разпозна, приличаха на хора с изкривени лица в най-различни гримаси. Въпреки че гравюрите не изглеждаха страшни, тя потрепери. Погледна в горната част на рамката – имаше надпис. Огромните цифри 5050 бяха много по-изпъкнали от останалата част и хвърляха сянката си почти до стъпалата ѝ.

– Е, какво виждаш? – стресна я гласът на майка ѝ.

Почти беше забравила защо е там. Взря се в огледалото, пое дълбоко дъх и заразглежда себе си. Отгоре надолу следваше дългата чуплива коса, твърде кръглото, по нейно мнение, лице с големи и широко отворени тъмнозелени очи. Чипият ѝ нос почти докосваше стъклото, а леко отворената ѝ уста оставяше следа върху повърхността му. Измина около минута – нищо. Беше същата, нямаше промяна, образът в огледалото беше идеално отражение на реалността.

Майка ѝ крачеше нервно наоколо.

– Е? – нетърпеливо попита тя

– Нищо… няма нищо…

– Сигурна ли си?

– Да, не виждам нищо! – почти с облекчение каза Йонкс.

В този момент в далечината се чуха първите стъпки.

– Трябва да тръгваме!

Майка ѝ я сграбчи бързо за ръката и я поведе към изхода, но беше късно. Охраната, приближаваща от западния вход, вече се чуваше пред вратата, а стъпките на мъжете, идващи от източния, ставаха все по-ясни.

– Застани зад мен и не казвай нито дума – нареди майка ѝ.

Гласът ѝ беше тих и въпреки че строгият тон ѝ беше познат, Йонкс не беше чувала преди тази нотка на страх, която долови в този момент. Последен поглед назад към огледалото… Момент по-къснo, здравата майчина ръка я обърна и Йонкс застана като втрещена пред навлизащите като рояк мъже. И двата изхода бяха блокирани. Стройните редици организирано се подредиха в полукръг, а сред тях се откроиха две фигури, които излязоха пред подчинените си. Йонкс се опитваше да запази спокойствие, наблюдавайки случващото се.

Сред тълпата се открояваха двама души – мъж и жена. Мъжката фигура изглеждаше заплашителна с високия си ръст и широките си рамене. Доколкото Йонкс успя да види от мястото си, срещу тях стоеше млад мъж, висок почти два метра, с черна коса, гладко избръснат и с безобразно извити като вълни вежди. Тънките устни бяха застинали и очертаваха почти невъзможно права линия на лицето му. Тялото му беше здраво и набито, очевидно поддържано. Въпреки че кожата му беше гладка, без бръчки, времето беше оставило следата си върху него. Надвисналите вежди безуспешно се опитваха да скрият торбичките под очите му, които му придаваха уморен и леко болнав вид. За съжаление този детайл не променяше цялостната представа, която той създаваше, а именно, че срещнал ли си го, ще си имаш проблеми.

Женската фигура правеше съвсем различно впечатление. Тя беше не много висока, стройна и красива. Бешe облечена в тъмни дрехи, които очертаваха фигурата ѝ. Имаше кестенява коса, която изглеждаше стегнато прибрана отстрани, но въпреки това стоеше на върха на главата ѝ като разпиляна. Йонкс срещна погледа на топлите ѝ пъстри очи, а трапчинка по средата на лявата ѝ буза я караше да изглежда усмихната и приветлива.

– А, госпожо Рейнс, каква изненада – заговори мъжът, като в тона му се четеше престорена любезност.

– Господин Шайлок – сдържано отговори жената.

– Какво правите тук? Добре знаете, че всичко в Центъра се охранява от мен.

– Разбира се, но Центъра е под ръководството на Отбранителния съюз, а наше задължение е да се грижим за сигурността навсякъде.

– И смятате да упражните това си право върху двама обикновени нарушители? Какъв е интересът на Съюза по случая?

– Доколкото знам, интересите на Съюза не са част от задълженията ви, г-н Шайлок.

Очевидно тази реплика не се хареса на получателя ѝ, защото той пристъпи гневно напред.

– Засега. Но аз не виждам причина да се намесвате…

Тя не го изчака да довърши изречението си.

– Харе, придружи нарушителите навън.

Не беше необходима следваща покана. Младият мъж, когото бяха натоварили със задачата, показа на Клара и Йонкс къде да вървят. Клара грабна раницата си от пода и я притисна към тялото си, в опит да я прикрие. Йонкс даже не разбра как прекоси дългата зала, нито как тежката врата се затвори зад гърба ѝ. Тя не спираше да оглежда всичко наоколо. Под светлината, изливаща се от сияещите сфери високо над главите им, чак сега Йонкс успя да разгледа.

Цялата сграда приличаше на дворец. Портите, през които преминаваха, бяха огромни, с тежки крила от масивна дървесина. Двама мъже вървяха пред останалите, за да ги отворят навреме за преминаващите. Те водеха до още по-големи зали – високи тавани, мраморни подове и прозорци, които сякаш се стичаха от тавана до средата на стената. Колкото повече вървяха, толкова по-тъмно ставаше около тях. Майка ѝ я стискаше за ръката и я дърпаше напред. Вървяха бързо, докато всичко около тях не потъна в мрак. Забавиха крачка чак пред последната врата. Когато излязоха, само бледата луна огряваше лицата им. Чак тогава Йонкс чу жената, извела ги навън, да проговаря.

– Клара, какво за Бога правиш тук?

– И аз се радвам да те видя! – възкликна майка ѝ.

– Добре, че ви измъкнах оттам навреме, и Шайлок не разпозна коя си, иначе…

– Иначе какво? – прекъсна я Клара.

– Мина много време, нещата тук се промениха, но затова ще говорим у дома. Трябва да се скриете за през нощта – продължаваше да говори тяхната спасителка.

– За през нощта?! – озадачено се намеси Йонкс.

– И кой си довела с теб. Да идваш сама е достатъчно опасно, а да водиш и друг?

– Джорджи, запознай се с дъщеря ми – Йонкс. Йонкс това е Джорджия Рейнс, сестра ми, твоята леля.

Йонкс не можеше да повярва на случващото се. От шока я извади пискливият възглас на Джорджия, която миг по-късно я разтресе в неочаквана прегръдка.

– Не мога да повярвам! Това е Йонкс! Господи! Изобщо не прилича на теб, сестричке! Нито пък на снимките!

– Да, зная, цялата е на баща си!

– Явно е красавец! – закачливо подаде Джорджия

– Е, знаеш ме, не се задоволявам с малко! – отвърна Клара с най-широката си усмивка.

Последва и всеобщ смях, който беше последната капка в чашата на Йонкс за тази вечер.

– Чакайте малко! Спрете! Просто млъкнете! – извика Йонкс. – Какво ви става, хора? Мамо, имаш сестра?! Как така, не знам и кои са всички тези хора?

– Шшшшт! – прозвучаха двете сестри в хор.

– Йонкс, всичко ще ти обясня, нека само се махнем от улицата.

– Искам да се прибера! – настоя Йонкс.

– Не можем да се върнем през нощта, твърде опасно е!– прошепна Клара.

– Майка ти е права. Нека отидем у дома. Утре ще намерим подходящ портал и ще ви върнем.

Йонкс нямаше сили да спори, не и след деня, който беше изминал. Махна с ръка, за да покаже, че е готова да тръгват и машинално закрачи след майка си. Повечето от мъжете се бяха разпръснали, но малка група продължаваше да върви с тях.

– Не е много далече. Тъкмо ще се запознаеш с братовчед си – Колин. Той е на твоята възраст, много ще си допаднете.

Джорджия продължаваше да говори, но Йонкс вече не я слушаше. Тъй като наистина приличаше на баща си, имаше и способността му да се изключва от околния свят и да остава насаме с мислите си. Опитваше се да подреди в главата си събитията, довели я дотук. Докато крачеше по прашния неасфалтиран път, си мислеше откъде започна цялата история.

***

Всичко беше нормално допреди седмица. Беше денят на четиринайсетия ѝ рожден ден, и въпреки че се чувстваше голяма, както винаги се вълнуваше за празника си. Не защото очакваше подаръците си или защото правеше голямо събиране, а защото никой ден не можеше да се сравни с рождения ѝ ден, когато ставаше дума за изненади. Без значение колко порастваше, откакто се помнеше, баща ѝ правеше рождените ѝ дни незабравими.

В началото идеите му за екскурзии ѝ се струваха глупави, но впоследствие, всяко място, което посещаваха, се оказваше по-интересно от предното, хората по-усмихнати, върховете по-високи, случките по-забавни, а преживяванията все по-запомнящи се.

Тази година щяха да ходят в една обсерватория високо в планината. Откакто се помнеше, Йонкс винаги гледаше нагоре, към звездите. За петия си рожден ден беше поискала комплект за наблюдение, състоящ се от малък телескоп, бинокъл, стойка и няколко уголемяващи лещи. Въпреки че с него виждаше най-далече до съседската къща, вълнението и ентусиазмът ѝ бяха огромни. Все още го пазеше. Тази екскурзия беше възможността ѝ да види звездите на нощното небе през истински телескоп и за малко да се откъсне от познатия ѝ и еднообразен свят. Въпреки че баща ѝ не споделяше увлечението ѝ, винаги правеше така, че да я предразположи да говори за това, което харесва. Така Йонкс прекарваше целия ден в приказки за нощното небе, разказваше за това какво беше прочела и за местата, където искаше да отиде.

Около рождените ѝ дни, майка ѝ винаги се държеше малко странно, затова и тя не се учуди, когато на следващата вечер тя почука на вратата ѝ.

– Йонкси?

– Да?

– Току-що казаха по новините, че са оправдали онова момче, което обвиниха в кражба преди няколко дни.

– Видя ли, казах ти, че не е той.

– Да, така излиза – каза тихо Клара и се загледа пред себе си, сякаш се отнесе за миг.

– За това ли искаше да си говорим?

–  Не, аз… – Клара се поколеба – аз искам да те заведа на едно място.

– На екскурзия ли?

– Може и така да се каже.

– Добре, това е нещо ново за теб. Къде?

– Малко е трудно за обяснение. Какво ще кажеш да остане изненада?

– Добре, но това не е по твоята част. Има ли защо да съм подозрителна? – отвърна шеговито Йонкс.

– Не, разбира се. Просто бих искала да проверя нещо, и ще ми трябва твоята помощ.

– Аха, мистерията се заплита! – Майка ѝ вече беше събудила интереса ѝ. – Добре, кога тръгваме?

– В събота – каза Клара и побърза да излезе.

Два пъти до сега Йонкс беше виждала майка си така бързо да приключва разговор. Първият път беше, когато хамстерът ѝ беше умрял, а вторият път, когато баба ѝ почина. Тя се зачуди каква ли беше причината този път.

Събота беше хубав пролетен ден, един от първите, наистина слънчеви, на май месец. Цяла сутрин Йонкс се опитваше да разбере нещо повече за това къде отиват, но опитите ѝ бяха пресечени още в началото. Въпреки ранно- то ставане, докато тръгнат, вече беше обед. Майка ѝ не взе никакъв багаж. Само малка чанта с храна и няколко бутилки с вода. Ентусиазмът на Йонкс беше достигнал пика си, когато потеглиха с колата към неизвестното. Това обаче не можеше да се каже за настроението ѝ след три часа път, два сандвича с риби тон, едно пакетче желирани бонбони, един литър вода и две спирания за тоалетна. Йонкс беше отегчена до смърт.

– Мамо, моля те, кажи ми, къде отиваме? – за пореден път попита тя.

Вместо очакваното „ще видиш“, този път майка ѝ заговори:

– Йонкс, има нещо, което искам да ти кажа, но колкото повече мисля как, толкова по-трудно става.

– Казвай направо.

– Може би ще е по-добре да ти го покажа.

– Казвай или показвай, все едно! – с досада отговори Йонкс.

– Добре тогава – каза Клара и в гласа ѝ се усети оживление. – Тя затвори очи за миг и издиша бавно. – Погледни пред теб! – каза закачливо, и на лицето ѝ се появи лека усмивка.

– Гледам и нищо не виждам!

– Не гледаш, погледни добре.

– Пред мен е само пътят, един и същ от часове! – ядосваше се Йонкс, въпреки че по природа беше много търпе лива. Беше напът да се откаже от странната игра, когато го видя. Точно пред нея, малко над мястото, където го беше оставила, във въздуха висеше нейната бутилка с вода. И всичко си ѝ беше наред, с малката разлика, че не докосваше повърхността на таблото, а буквално се носеше във въздуха, сякаш летеше.

– Мамо… бутилката ми лети! – вцепенена изрече Йонкс.

– Да, виждам.

– Как така лети? – Йонкс говореше, без да мести погледа си.

– Аз я карам да го прави – предпазливо изрече Клара, като се опитваше да не спира да гледа пътя пред себе си и бавно ускоряваше.

– Това не е възможно – с абсолютно равен тон каза Йонкс.

Няколко пъти тя слагаше ръката си под шишето, за да провери дали очите ѝ не я лъжат.

– Така ли мислиш? – през смях попита Клара, като наблюдаваше стреснатото лице на дъщеря си, когато бутилката с вода се разклати и заплашително се наведе напред.

– О, Боже! – възкликна Йонкс, и се залепи за облегалката.

– Мамо, ти да не си вещица? – попита Йонкс така, сякаш отговорът „да“ беше очевиден.

– Защо да съм вещица? – обидено отвърна Клара.

– Ами заради… това – Йонкс посочи с пръст бутилката.

– Аз ти показвам нещо невероятно, а ти ме питаш дали не съм вещица?! Не мога да повярвам! – каза възмутено Клара и продължи да увеличава скоростта.

– Значи… не си – несигурно предположи Йонкс

– Разбира се, че не съм! Виж, Йонкси, показвам ти това, което мога, защото…

– Можеш ли да преместиш нещо по-голямо? – прекъсна я Йонкс.

– Мога, да. Та както казвах, показвам ти го, за да ти обясня за мястото, където отиваме. И по-точно за хората там.

– Колко големи предмети можеш да контролираш? – за пореден път я прекъсна Йонкс. Можеш ли например да повдигнеш… Олеле! Майчице мила! – пищеше Йонкс в колата, докато се носеше над седалката си. – Мамо, връщам си всички лоши думи назад, не си скучна, официално си по-якият родител! Как го правиш?

– Йонкс искам да ме изслушаш – каза Клара и бавно спусна дъщеря си на мястото ѝ. Нямаме много време, а има доста неща, които искам да ти кажа.

– Това магия ли е? Съществува ли магия? – последва възглас, породен от назрелия в главата ѝ въпрос. – Хари Потър истински ли е?!

– Ако кажа да, ще спреш ли да ме питаш за това и да ме изслушаш?

– Не!

– Тогава не.

– Чакай, какво?

– Слушай ме внимателно, Йонкс. Съжалявам, че не можах да те подготвя по-рано за това – Клара натисна педала на газта почти до долу.

–  Мамо, караш много бързо – чак сега забеляза Йонкс.

–  Така е, но не се плаши, скоро всичко ще свърши. Ще те заведа на място, на което никога не си била.

–  Да, отвъдното, ако не намалиш.

–  Добре, че взе моето чувство за хумор – засмя се Клара, без да обръща внимание на засилващата се тревога на дъщеря ѝ.

– Мамо, намали, движим се твърде бързо – Йонкс вече изглеждаше уплашена и се вкопчи в страничната дръжка на вратата.

– Йонкси, не се тревожи, почти съм сигурна, че това е мястото.

– Какво място?! – Уплахата прерастваше в паника. – Мамо, моля те, намали! Виж, има табела „Пътят е затворен“! Ще се разбием! – почти пищеше Йонкс.

– Дръж се здраво – каза Клара с усмивка и настъпи педала на газта до дупка.

Последното нещо, което Йонкс видя, беше бариерата и знака. Беше се хванала с две ръце за таблото, и пищейки, очакваше удара. Но той така и не последва. Когато писъкът ѝ утихна и още не се бяха разбили, тя се осмели да отвори очи.

– Добре дошла в моя свят, Йонкс! – с широка усмивка майка ѝ срещна уплашеното ѝ изражение.

– Какво? Как изобщо…

– Успокой се, огледай се и всичко ще ти обясня.

Йонкс гледаше през прозореца с отворена уста. В главата ѝ се блъскаха толкова много въпроси, че тя не знаеше кой да зададе първо. Където и да бяха попаднали, определено не беше като у дома. Нищо от това, което виждаше, не изглеждаше както трябва. Например сградите – на пръв поглед бяха нормални, но ако се загледаш, ще забележиш, че имат странни изкривени форми и нито една не е с прави ъгли. Навсякъде от балконите стърчаха разни предмети – от големи сателитни чинии, зъбни колела и чадъри до малки въжени стълбички и дребни картини. Вече се изкачваха нагоре и от мястото си Йонкс виждаше само върховете на сградите, защото пътят се издигаше. Или поне така си мислеше. Когато погледна надолу, за да огледа, представите ѝ за всички физични закони изгубиха смисъл. Шосето, по което се движеха, ако изобщо можеше да се нарече шосе, беше плетеница от големи булеварди, преминаващи и сливащи се с малки пътища и дори тесни пътеки. Тунели минаваха през мостовете, а малки алеи пресичаха надлези и подлези и сякаш всичко се преплиташе с всичко в един безкраен лабиринт. Това, разбира се, не беше по-шокиращо от факта, че пътищата въобще не се намираха там, където би очаквал да ги види човек. Когато Йонкс погледна през страничното стъкло, ѝ се зави свят. Носеха се над земята по магистрала с хиляди коли, всяка от които се движеше с бясна скорост, и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се блъсне в тях. Това обаче не се случваше. В момента, в който се приближеше опасно близо, другата кола сякаш отскачаше и намираше друг път – завиваше встрани или ги заобикаляше отгоре или отдолу.

– Трябва да слезем от пътя. Тук не е безопасно – чу Йонкс като насън гласа на майка си.

– Как въобще се озовахме тук? И как още не сме паднали?! – Йонкс беше твърде развълнувана, за да се запита за това по-рано.

– Аз задържам колата, но е твърде голяма и тежка, а аз отдавна съм изгубила тренинг.

– О, Боже, мамо! Добре, съсредоточи се и…

– Млъкни, Йонкс – нареди Клара с видимо усилие, а Йонкс забеляза, че бавно започват да се движат надолу, заобикаляйки приближаващите ги препятствия. Йонкс затваряше очи при всяка опасност и се молеше да слязат невредими. Не посмя да продума, преди да усети, че тежестта на автомобила вече лежи на твърдата земя, а не на съмнителните способности на майка ѝ. Когато и двете си поеха дъх, Йонкс заговори.

– Добре, мамо, мисля, че е време да попитам… къде сме?

– Преминахме през бариера, която действа като филтър на възприятията ни. Този град, хората в него и всичко, което виждаш, е скрито за всеки, който не знае, че е тук.

Йонкс помълча известно време, после отвърна:

– Значи, физически сме след бариерата, но никой не може да ни види?

– Не – Клара се поколеба, – има места, пръснати навсякъде по света. Повечето от тях са в запустели райони, не населени местности или както в нашия случай – затворени пътища, които никой не ползва. Важното е да няма много хора. Там се намират тези портали, които позволяват преминаването от свят в свят.

– От свят в свят? Просто така? В това няма смисъл! Ами ако някой все пак мине оттам? Няма напълно изолирано място.

– Освен филтърната, има и енергийна бариера, която предпазва входа на портала. Тя буквално те кара да не искаш да ходиш там. Затова трябваше да се засиля с колата.

Бариерата може да бъде толкова силна, че дори за мен да е трудно да премина.

– Аха, дори за теб! А ти си специална, защото…

– Аз идвам от тук. Тук съм родена… – Клара направи пауза. – Виж Йонкс, знам, че е много за преглъщане и съжалявам, че не те подготвих предварително, но не намерих подходящия момент. Пък дори и да ти бях казала, щеше дa ме помислиш за луда.

– Аз и сега те мисля за луда – съвсем сериозно отговори Йонкс.

– Йонкс, доведох те тук с конкретна причина.

– Аха…

– Изслушай ме. Както видя, аз имам тази дарба, а от известно време насам мисля, че и ти имаш такава.

Смехът на Йонкс прекъсна изречението ѝ.

– Аз? Да имам дарба? Мамо, не ставай смешна. Това е по-абсурдно и от мястото на което сме! Та аз не мога да повдигна шкафа в стаята си, използвайки две ръце, какво остава да го направя с мисълта си.

– Съмнявам се дарбата ти да е същата като моята. Много рядко преки роднини споделят едни и същи сили.

– Ти сериозна ли си?

– Напълно!

– Добре, виж, сигурна съм, че грешиш. Не мислиш ли, че ако имаше нещо такова, щях да знам за него?

– Ако беше тук, щеше, но в реалността, от която идваме, дарбата, каквато и да е тя, често остава непроявена.

– Защо точно сега? Ако си мислила, че притежавам някакви неподозирани качества, защо изчака 14 години, за дa ми го кажеш?

– До тази възраст дарбите на децата могат да се променят. Всеки се ражда с много потенциални възможности. И в началото на живота си всеки човек умее да прави всичко. С течение на времето някой от уменията губят сила, избледняват в съзнанието, други се забравят, а трети се засилват и до четиринайсет годишна възраст всеки човек остава с една или две дарби, от които може да избере коя да доразвие.

– И какви са възможностите?

– Много са. Всъщност, за да бъда точна, възможностите са 5050.

– Има 5050 различни дарби?

– Да.

– Някой е седнал да ги изброи?

– Това е всеизвестен факт. Те са се оформяли с течение на много години и притежателите на всяка от тях са дали основата на обществото ни. Всичко, което виждаш, съществува, благодарение на нечия дарба. И за всеки човек има място според дарбата му.

– Добре, всичко това ми се струва налудничаво, но все пак, как смяташ да провериш дали аз притежавам някоя от тях?

– Трябва да отидем в Центъра. За съжаление порталът, през който минахме, се оказа по-далеч от целта ни, отколкото предполагах.

–  Центъра като центъра на града?

– Не. Центъра е сграда, всъщност е Разпределителен център за младежи.

– Вече не звучи толкова интересно. A къде сме сега?

– Сега сме на един от старите паркинги.

– Къде са всички други коли?

– Няма други, този паркинг беше само за коли, идващи Отвън. За съжаление преминаването през порталите вече е забранено. Този, през който преминахме ние, е един от малкото останали активни.

– Аха, значи сме тук нелегално?

– В общи линии, да.

– Ясно… а какви са наказанията за нелегално преминаващите?

– Не ти трябва да знаеш. Защо ме питаш това?

– Заради онези трима мъже, които се приближават към нас.

– Ооо, не! – каза Клара и веднага загаси колата.

– Какво?

– Излизай, бързо!

Йонкс се измъкна от колата по най-бързия начин, заобиколи и застана при майка си, която в това време беше взела оскъдния им багаж на рамо и се оглеждаше за изход.

– Мисля, че ни видяха. Забързват крачка насам – тихо каза Йонкс, като се опитваше да звучи спокойна.

–  Да, права си. Трябва да бягаме.

– Какво? Сериозно? Не може ли просто да им кажем за какво сме тук.

– На никой не можем да кажем за какво сме тук! Не трябва изобщо да сме тук, но не стигнахме толкова далеч, за да ни върнат сега. Така че бягай!

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: