Мария де Брабандере – из „Магическата луна“

Мария Де Брабандере пише професионално от студентската скамейка на Филогическия факултет в СУ „Св. Климент Охридски“. Като журналист отразява новини и истории от сърцето на Европа и Близкия Изток. Като поет публикува образователна книга със стихотворения за деца за целите на Българско училище „Камбана“, което тя основава и ръководи в Абу Даби, Обединените Арабски Емирства. Като сценарист създава оригинални текстове и концепции за телевизионни предавания. Като майстор на словото ви представя романа за деца „Магическата Луна“, първата книга от серията „Никола&Лоурънс“.

Мистериозният посетител

Лукас вървеше и се чудеше какво пропуска. Влезе в стаята си през телепасната врата, отправи се към дивана, потънал в мисли, обърна се с гръб към седалката и се тръшна тежко. Веднага след това подскочи стреснат. Някой вече седеше там. Лукас изкрещя. Момче, малко, набито тяло, светлокафява, къдрава коса, големи кафяви очи, рошави вежди и червена къса брада го наблюдаваше. Ръцете и краката му бяха къси и масивни. Изглеждаше странно за малко момче. Пръстите на ръцете му бяха дебели и космати. Няколко дълги, пружиниращи косми стърчаха от ушите му.
– Здрасти! – изрева създанието с дълбок, дебел глас.
Лукас не беше чувал подобен звук преди и му беше неудобно да го гледат така втренчено.
– Здравей! – поздрави детето с треперещ глас.
Странният посетител се изсули от дивана и пристъпи напред. Лукас направи крачка назад. Неканеният гост протегна косматата си ръка, но жестът уплаши още повече момчето. Гледаше го ужасен право в очите като пристъпваше бавно назад.
– Спри! – излая непознатият и хвана Лукас за ръката.
Детето искаше да изкрещи, но се сети, че изолира звуково стените. Навремето беше много горд от постижението си. Сега, обаче съжаляваше. Ръката на странника беше топла и потна.
– Не се страхувай – каза гостенинът. – Приятел съм ти.
– Айде бе! – помисли си Лукас и попита истерично високо: – Кой си ти? Как попадна тук? Откъде идваш?
– Аз съм Джон – представи се непоканеният. – Тук съм, за да те предпазя.– Да ме предпазиш? – Лукас извика. – От какво?
– Теб и всички на Магическата Луна – уточни Джон с по-дълбок глас.
– Има ли опасност? Каква е тя? Назови я! – Лукас викаше.
Джон се изкашля, прочисти си гърлото и заяви дипломатично:
– Децата не бива да чуват такива неща.
– Какви неща? – попита Лукас нервно. – Виж, не знам кой си, как и защо, в името на Магическата Луна, си се появил тук, но съм сигурен в едно: започвам да се ядосвам – извика момчето, обърна поглед към стената със стотици бутони и решително побягна натам.
– Не активирай алармата! Ще направиш фатална грешка – извика Джон.
Лукас се поколеба за миг какво да направи, обърна се към странния младеж и попита:
– Защо?
Очите на Джон присветнаха. Лукас го гледаше напрегнато. Джон избегна погледа на детето, обърна глава и промърмори:
– Немгадкжа.
Лукас се обърна и понечи да натисне копчето на алармата.
– Не, моля ти се, недей, чакай… Никой не трябва да знае, че съм тук – примоли се гостът. – Ще обясня.
– Добре тогава. Май имаме много да си говорим – каза детето и седна на стола до бюрото. – Сега, кажи ми как така знаеш кой точно бутон е за алармата. Никъде не е споменато.

55
– Ъ-ъ-ъ… всъщност… аз знам много неща – призна тихо Джон.
– Продължавай – подкани го Лукас.
– Ъ-ъ-ъ … отдавна съм тук – призна странният човек.
– Откога? – момчето попита сериозно.
– От последната буря – прошушна Джон.

Лукас помнеше много добре. Лошо време, силни дъждове и урагани бяха рядкост на Магическата Луна.
Всъщност, почти нямаше. Никой не беше подготвен за такава аномалия онзи ден. Черна сянка скри слънцето и се приближи към земята. Небето се почерни и тъмнина обгърна къщи, улици, градини и паркове. Оглушителна гръмотевица разтърси Магическата Луна. Ослепителни светкавици прорязваха тъмнината. Свистящ звук прониза ушите. Въздухът се завъртя като вихрушка и засмука всичко по пътя си, оставяйки Магическата Луна опустошена. Много деца тогава изчезнаха. Беше ужасяващ ден. Лукас потрепери.
– И – детето трябваше да прочисти гърлото си, където нещо голямо беше заседнало и се намести на стола. – къде си оттогава?
– Ъ-ъ-ъ… тук… ъ-ъ-ъ… най-вече – тихо прошепна Джон.
– Тук?! – възкликна Лукас. – Къде тук точно? – повтори твърдо.
Джон се обърна и тръгна към високата стена с много гардероби и чекмеджета, които Лукас беше запланувал отдавна да подреди, но никога не го направи. Със сръчни движения на пъргавото си тяло Джон се покатери по стената, използвайки дръжките като стъпала и се изкачи най-отгоре. Отвори най-високия долап.
– Тук – заяви той. С длан разкри неочаквана гледка.
Лукас повдигна с показалец очилата си, наклони се напред и присви очи към отворения долап. Беше далеч и високо. Почуди се къде е сложил стълбата последния път, когато я използва.
– Стълбата е зад гардероба – посетителят отговори на неговите мисли. – Да, между дъската и стената, очно там – гостът продължи да помага.
– Хм, наистина знае много за тази стая – промърмори Лукас, докато пристъпваше към посоченото място. Стълбата беше там. Той я грабна нетърпеливо и я опря на стената под тайника на Джон. Детето се покатери и погледна вътре. За негова изненада откри, че долапът, който отдавна замисляше да използва като склад за събрани идеи, вече е превърнат в спалня. Имаше малко легло със сини чаршафи, нощна лампа, шкафче, та дори и килимче. Трябваше да признае, че беше много чисто и подредено.
– Тук ли си живял оттогава? – попита Лукас изумен.
– Основно – призна Джон.
– Но защо? Не разбирам – каза момчето.
– Бих ти предложил малко кики, ако имах – дружелюбно рече Джон. Кики беше много вкусен сок от кикиду. Джон открадна рецептата от най-добрия майстор на кики на Магическата Луна.
– Много любезно от твоя страна – промърмори Лукас.
– Хайде да слезем долу, да седнем и да поговорим – предложи гостът.
Лукас и Джон слязоха по стълбата и седнаха удобно на дивана. Посетителят се обърна към домакина.
– Хм… ще се опитам да съкратя историята. – каза той и погледна право в очите на Лукас, където видя
събрано цялото любопитство на Вселената, очакващо отговори.
– Ъ-ъ-ъ… нали знаеш… войната – започна разказа си Джон.
– Кое? – прекъсна го Лукас, недочул.
– Войната – спокойно повтори Джон. – Войната, когато някои възрастни започнаха, но след това всички
изстрадаха. Лукас го погледна подозрително.
– Какво имаш предвид? – попита детето.
– Искам да кажа, че всички големи бяха изгонени,
нали? – попита Джон.
– Да.
– Къде?
– На Земя1 и на малка планета, наречена Земя2 – отговори Лукас.
– Точно така – каза Джон и се наведе към момчето. – Малка планета – натърти строго, пронизвайки го с очи. Очите на Лукас проблеснаха.
– Нямаш това предвид, нали?! – изговори детето бавно и отчетливо.
– Казвам, че вие ни изпратихте на тази малка планета, където всичко е прекалено миниатюрно. Трябваше да се
смалим, за да оцелеем – изрева Джон.
Лукас потрепери. Момчето усети мощна енергия, с която дребното тяло на човека, седящ до него, го
облъчваше. Имаше особеното чувство, че нещо голямо не е наред.
– Сам ли си тук? – внимателно попита домакинът.
– Доколкото знам – да – беше странният отговор.
– И така… защо си тук? – попита отново Лукас.
– Да те предпазя – отговори Джон.
– Мен? Че от какво? – попита изумено Лукас.
– Това не мога да кажа – твърдо каза Джон.
– Трябва да ми кажеш – настоя детето.
Джон изпръхтя, погледна в очите на момчето, приближи глава до ухото му и прошепна:
– Нищо лошо няма да ти се случи, докато аз съм тук и никой, освен теб, не знае за мен.

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: