Марион Колева – из „Крилатата змия на пътя“

Марион Колева е българска журналистка, родена на 8 февруари 1956 година в град Лом. Завършва 112 ОУ „Стоян Заимов” в София, 91 немска езикова гимназия и специалност „телевизионна журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Член на СБЖ от 1982 година. Aвтор e на пътеписа „ВенеСуела – четиво за любознателни и кандидат-емигранти“ /1994, издателство „Интелект“/, на стихосбирката „Отвъдни думи“ /1996, Самиздат/, на книгите „Пчеларска ферма Аржентина” /2012, издателство „Еньовче“/ и „Война на медовете”/2012, издателство „Еньовче“/, на стихосбирката „Спомен за тропик”/2014, Самиздат/, на книгата с 15 разказа и 2 повести „Крилатата змия на пътя”/2014, Самиздат/ и на книгата с разкази „Тя идва в карнавално оперение“, /2017, издателство „Еньовче“/.

ОТКЪС ОТ ПОВЕСТТА „МЪТНИ ВОДИ“ В КНИГАТА „КРИЛАТАТА ЗМИЯ НА ПЪТЯ“

2 часа 15 минути

         Наближава Коледа и барачките в дерето също имат празничен вид, доколкото това е възможно: гроздове от мъждукащи крушки по улиците, запалени с крадено електричество. Нощем хълмовете приличат на украсени елхи. Из сокаците гърмят надути до дупка стерео уредби и телевизори. Заедно с двата баскетболни коша в училищния двор, те са единственото развлечение на кварталните жители. В схлупените, полупразни стаи децата конструират макетчета, изобразяващи Рождество Христово. Късметлиите, които имат работа и получават традиционната новогодишна кошница, могат да сложат на масата хляб с шунка, маслини, стафиди и бутилка вино.
         Хуан де Диос още се страхува да излиза нощем. Според братята и сестрите му, вън бродят серетони – невидими вампири, висящи по прозорците на къщите, които пият кръвта на децата в тъмното. Прокажени пречистват телата си, оросявайки ги с жизнените сокове на невинни юноши. В полунощ, странници с восъчни лица се появяват по кръстовищата, овъргалят се в тинята, призовават Луцифер и веднага тръгват към най-близкия кладенец. Там се събличат, оставят дрехите си под дърветата, произнасят една молитва наопаки, изкъпват се и после се отправят към набелязаната къща, за да вършат ужасни безобразия. Душите на умрелите, печалните духове на пресъхнали извори, изчезващи храсти и птици, успели да се отскубнат от тебеширените кръгове и заклинанията на бабалаото, оплакват съдбата си из пустите улици.
         Чернокожата, дребничка Пилар, майката на Хуан, Коромото, Хавиер, Педро и Соледад, работи нощна смяна като санитарка в поликлиниката. Връща се потисната от човешката мизерия и болести. Преди една седмица бяха подхвърлили новородено пред болницата, а снощи докараха старец, оплескан с нечистотии. Никакви роднини. Живеел под моста на магистралата, но дъждът започнал да отмива почвата и минувачите съзрели изтощеното му тяло в калта. Перитонит. Пилар бе изкъпала трупа, преди да го вземат от моргата за държавното погребение.
         Коромото и Хавиер се запиляха още в началото на декември по столичните булеварди – опитваха се да подхванат някоя работа около празниците: да разнасят подаръци, да боядисват къщи, да продават контрабандната стока, която доставя брат им Педро. Той не участва в амбулантната търговия, защото има по-сериозна задача – да пласира наркотиците между дребните дистрибутори. Хуан го е мяркал край двора на общинското училище, но не казва нищо. Педро носи най-много пари в къщата и майка им мисли, че работи като докер на пристанището.
         Соледад остава до късно в града. Има ангелски глас, наследила го е от Пилар, макар че Хуан от години не е чувал майка си да пее.
         Собствениците на пристанищни барове наемат Соледад като артистка, но вечерите й най-често завършват в леглото на някой моряк или друг случаен посетител на заведението. Хуанито долавя шума от затръшващите се врати на такситата, представя си марките на луксозните автомобили, винаги различни, вижда как сестра му минава петстотинте метра до бараката в дъното на дерето с несигурна походка.
         – Добре ли си, гълъбче? – пита го тя разсеяно, докато сваля обувките с високи токове.
         Не е добре. Не може да бъде добре сам, в пустата неизмазана стая, в 2 часа посреднощ.
         Соледад е винаги тъжна. Преди време, когато била само на 12 години, някакви квартални хаймани я изнасилили. Родила мъртво дете. Брат им Рикардо посветил живота си на отмъщението и смазал един по един похотливите пройдохи. Хуан не го помнеше. Насилието бе отнесло и него. След нещастието Соледад бе заживяла с местния полицейски инспектор и от дълго време нямаше друг постоянен приятел.
         Всички братя и сестри на Хуан са от различни бащи. Той ги приема като истински, с изключение на Педро, най-големия. Педро е някак чужд и далечен.
         В четвъртък, петък, събота и неделя на обед, Хуанито помага в един ресторант, където трябва да изхвърля неорганичните отпадъци. За хранителните излишъци е отговорно друго момче, с повече „стаж“ в занаята. То подарява част от боклуците на две сирачета, обитаващи градското сметище. Друга част продава на съседи животновъди. Печели добре. Някой ден Хуанито ще заеме мястото му. Но Хуан де Диос има и по-големи мечти. Иска да завърши училище, да следва за геолог, да намери работа, да купи шевна машина на майка си и нови дрехи на Соледад, да наеме магазинче за Коромото и Хавиер. Няма значение в какъв ред ще се изпълнят желанията. По пета програма скоро даваха филм за перуански вулканолози. Същата нощ Хуан сънува, че изкачва кратера на суров вулкан, както го правят само истинските мъже. Оглежда се от върха и озарен от яростната светлина на сътворението, зареден с предизвикателна енергия, изкрещява ликуващо в гърлото на чудовището: „Не се уплаших. Ето ме, дойдох.“

ОТКЪС ОТ ПОВЕСТТА „КРИЛАТАТА ЗМИЯ НА ПЪТЯ“ В ЕДНОИМЕННАТА КНИГА

Ден първи

УЛИЦАТА

Неделите на улица „Софроний“ протичаха с церемониална повторяемост: след ранните погребения надвисваше обедното мъртвило, прогонено от глъчката на момчешките гласове, а преди залез слънце идваха по реда си пренасянето на каруцаря и разхождането на сляпата. Каруцарят бе баща на две жилави, шумни, вечно ухилени циганчета – Анко и Руси. Незнайно защо, това семейство не живееше в огромната циганска махала, а бе наело полуразрушена къща точно до бакалницата. Освен с дръгливото си конче, каруцарят се препитаваше и с майсторене на рамки. Задният двор на запуснатото жилище бе пълен с тях. Някакъв художник го бе помолил да направи рамка за картина, чието заглавие бе изписано на една от летвите – „Смъртта на моряка“. Децата обичаха да съзерцават празното пространство в средата на рамката и да си измислят най-разнообразни сюжети, които можеха да изобразяват таинствената кончина на непознатия пътешественик. Братчетата, заедно с Лукан, Кети и Васко, образуваха групичка. Киая също се присъединяваше към тайфата, ако имаше настроение да излезе от къщата.

Веднъж някой донесе фотоапарат, снимаха се и Киая сложи изображението на нощното шкафче до леглото си.

През лятото към шесторката се присъединяваха блуждаещи атоми. Например сестрите софиянчета, които бяха подлагани на неописуемо изтезание от баби и дядовци – трябваше да се пекат на двора пет минути по корем, пет по гръб, докато хванат тен. Изискваше се много изобретателност, за да бъдат отървани от въртенето на шиш.

В неделя каруцарят се напиваше до безпаметност и по-издържливите му приятели по чашка го пренасяха върху широка дъска от близката кръчма, изсипваха го като чувал на улицата, пред полусрутения му дом; и се връщаха да си допият. Анко и Руси навеждаха глави и не казваха нищо. Само усмивката им малко изтъняваше. С вродена тактичност децата заобикаляха неподвижното тяло. Понякога хлапетата от съседните улици се опитваха да се подиграват на припадналия и да го закачат, но шесторката ги прогонваше с камъни. След половин-един час каруцарят се свестяваше и с клатушкане хлътваше в къщата. Междувременно всички го бяха забравили. Вниманието им привличаше следващото ритуално неделно събитие: две старици пресичаха платното, подкрепяйки се взаимно. Кети беше научила отнякъде, че белокосите жени са сестри.

– Познаваш ли ги, бабо? – попита веднъж Киая.

– Да, чедо. Винаги ми напомнят, че има провидение.

– Какво е това „Провидение“?

– Не знам точно как да ти обясня. Може би, ако ти разкажа историята, ще разбереш най-добре. Виждаш ли по-младата, дето се подпира на бастуна? Тя е сляпа. Името й е Капка. С нея сме почти връстнички. Беше чудно красиво момиче. И много бедно. Залюби се с един адвокат, Ненчо Асланов. Когато му дойде време да се жени, той я заряза и си намери богата булка от столицата. Хората започнаха да отбягват Капка, да й се подиграват. Времената бяха такива. Даваха я за пример на дъщерите си, които се съпротивляваха на общоприетото, които се опитваха да излетят от гнездото, въпреки слабостта си. „Това те чака, ако не слушаш ума, а сърцето.“ Сякаш двете начала не могат да се съчетаят при един нормален човек. След озлочестяването и краткотрайния романс, Капка не намери сили да продължи участието си в реалността. Не посегна на себе си директно, но се поболя. Мълвата казва, че плакала, плакала и плакала безутешно, докато ослепяла. През това време адвокатът трупаше богатства и влияние. Роди му се дъщеря, Маргарита. И нея помня. И тя – хубавица. Беше приятелка на майка ти. Майка ти разправяше, че в къщата, където понякога влизали да играят, винаги царял полумрак – жената на адвоката била с деликатно здраве, пазела сърцето и очите си от провинциалното слънце. Минаха години. След войната започнаха да национализират имотите и Асланов изведнъж обедня. Жена му почина, а след абитуриентския бал дъщеря му тръгнала на разходка с кола и загинала при катастрофа – рядко явление за ония времена. Покрусата му беше безгранична. Човекът завърши дните си като бездомник, по едно време го прибраха от добро сърце бивши негови клиенти. А хората казваха: „Има провидение и то стократно го е наказало за стореното на Капка зло.“

Киая поглъщаше мелодраматичната история, а детското й въображение рисуваше картината на отчаянието. Първо Капка: „Господи, защо ме остави жива! Толкова е дълъг тоя път, а трябва да го измина сама… За какво ме наказваш, защо ме подлагаш на изпитание, след като опознах ласка и щастие, красота и полет?… За какво са думите, ако не мога да го убедя колко много го обичам? За какво ми е слънцето, ако в душата ми е черна тъмница…“ И после мъката на зрелия, улегнал, гребал с пълни шепи от живота Асланов, лишен от най-скъпото: „Божке, покайвам се, Божичко! Защо не взе мен? Направо в ада да ме беше изпратил! Отне ми всичко – имоти, чест, гордост, достойнство. Халал да са ти. Само детето ми да бе пощадил! Прости ми, Господи! Прости ми, Капке!“

– А за какво е наказана сляпата, бабо?

– Душата й знае. А и казва ли ти някой кое е наказание и кое – избавление? Кой е този умник, който се наема да изтълкува висшата воля и да намери едно точно, валидно за всички обяснение? Добро и зло, живот и смърт, горе и долу, топло и студено, ден и нощ са винаги неразделими. Силата е заредена със слабост, а нещастието – с обещание за промяна. Душите, чедо, се сбират от живот в живот, изкупват или натрупват грехове, заучават пропуснати уроци или се наслаждават на все по-дълбоки и сложни преживявания, трептят, привличат се и се отблъскват, пътищата им се преплитат във възходящи спирали; а ние се лутаме и въртим в кръг, понеже не ни е писано да разберем какво има зад завесата на сегашното ни съществуване, кое от предишните ни деяния не се е харесало там, горе, и какво изпитание сме решили да изберем за поредното си превъплъщение. Изпитваме ужас от космическата си самота. Може би защото търсим отговор с ума, а не с интуицията. Може би защото мислим себе си само като отделни хора: аз, аз, аз, тук и сега, а не виждаме общия си корен и разпилените безсмъртни частички, заложени в същината ни. Нараниш ли това неумиращо ядро в друг човек, себе си нараняваш. Едно цяло сме оттатък, голямо и топло като прегръдка, без памет за личното, изтъкано от прошка и обич…Слушаш ли ме, чедо?

Слушаше тя, слушаше и мълчеше. И май не разбираше много. И сви се сърцето на Киая, защото пощада не бе имало, защото и прав, и крив – бяха зле наказани. Не можеше малкото момиче да проумее този свят, създаден сякаш от Чернобог или от зли ангели – широкият свят, който се простираше далеч извън затвореното, сигурно пространство на дома. Зърна го и не й хареса. Не знаеше защо е така пусто, щом погледнеш някои хора в празните, слепи очи. Защо е така ветровито горе, по върховете. Може би от течението, образуващо се между мелещите неспирно човешки усти. Защо е така слузесто и усойно долу, в калните крака на множеството, което тъпче, мачка, осъжда. Всички вкопчени в съдбите на другите, заядливи, завистливи, злорадстващи, поучаващи. Изглеждаше й отвратителна като тлъста мъхеста гъсеница тази улица с тревожните си истории. Приличаше й на змия. Само веднъж, много по-късно, докато гледаше онова научно-популярно филмче за коприната, си помисли, че обзряна отгоре, продълговатата улица с тяхната къща в средата прилича на пашкул. Току-виж един ден нишката се разкъсала и пашкулът се окаже едва началото на пътя за пробудената пеперуда. Киая потисна шантавото видение. Не смееше да мечтае. Беше уплашена. Не знаеше как да изтълкува историята с провидението. Затова избра да играе по правилата вътре в пашкула. („Това позволено ли е?“) Да бъде послушна. Не добра, а изпълнителна. Дано някак успее да надхитри враждебното Неизвестно.

Киая не можеше да обясни защо изпитва колебание. Не можеше да формулира смислено, да изрази с думи, да назове преживавянията си. Но усещаше смущение. Тя не харесваше адвоката, ала съчувстваше на човешката му мъка. Жалеше Капка, но не искаше да изпадне в нейното положение. Положение на жертва. Страхуваше се от поражението. След време в детския й мозък смътно се оформи идеята, че трябва да владее чувствата си, а също да не разчита никому. Да не наранява ядрото на чуждите души, но и да не допуска хората до своята. Да не се различава в постъпките си от множеството, да не съ-участва в нищо непознато. Изглеждаше, че ще си остане завинаги в пашкула, осланена от страха.

Литературна двойничка на Киая бе направила противоположния избор.

От малка тя мечтаела да се втурне към месомелачката навън, под открито небе, към бруталния ден, отвъд храмовете и сънищата. Или може би тъкмо в сърцевината им. Книжната Киая решила да стане укротителка на лъвове. За да я разколебае, дядо й я завел след едно представление зад палатката на цирка, във фургона на звероукротителката. Накарал младата красива жена да свали перуката си. Под разкошните светли коси лъснало голото й теме, покрито с шевове и белези от животински зъби и нокти. Но книжната Киая продължила да желае близостта на лъвовете, централната писта, Голямото състезание, високата топка, Млечния път, мините на цар Соломон, участта на завоевателя, предизвикателствата на неизвестното, миризмата на влаковете и параходите, напускането на Итака. Искала съдбата й да не прилича на ничия друга.

От дистанцията на годините истинската Киая си даваше сметка, че ако беше продължила по интуитивно налучкания тогава съзерцателен път, нейната съдба щеше най-вероятно да повтори биографията на един опознат по-късно писател. Заловен при своето първо бягство от дома на дванайсетгодишна възраст, той обещал на свръхгрижовната си майка „да не прави повече така“. Десетки години след това пътешествал само чрез книгите и фантазията си. Като български гражданин по време на застоя. Само дето книгите му били различни. Събрал огромна картотека със справки за всякакви научни открития и природни забележителности. Вместо него, с пътуването около света се заела влюбената в опасността Нели Блай, почитателка на прочутия фантаст. Тя даже посетила Автора при преминаването си през Франция.

На пет години Киая още не знаеше къде е Франция. Жул Верн и Нели Блай не бяха въведени в игрите на развинтеното й въображение. Най-много обичаше да зяпа замечтано през прозореца. Караше баба си да й чете приказки за змейове, обгърната от уюта на всекидневието. Децата трябваше дълго да се молят, за да я навият да напусне измислените книжни светове и да излезе от къщи. Все пак, понякога излизаше.

РЕКАТА

Горният край на улицата отвеждаше до гробището, долният – до реката.

Един ден Руси дойде сам на брега. От всички деца единствено циганчетата скитаха из града без родителите си. Бащите и майките на останалите играеха карти или се печаха на слънце върху пясъка. Васко, Лукан, Кети и Киая заразпитваха къде е Анко. Оказа се, че Анко се изгубил предишната нощ из тъмните провинциални улички и на гърба му скочил таласъм. Момчето хукнало към дома, а таласъмът впил още по-силно нокти в раменете му. Мяукал като котка, сякаш заплашвал: „М-м-м, ще те я-я-яздя ця-я-яла нощ, дий, гиди кльо-о-ощав хлапако-о-у-у. За ядене не ставаш, ами барем да се повозя-я“. Всичко това Руси разказа на един дъх, а после добави, че чак накрая Анко успял да се изтръгне от лапите на изчадието: първо се добрал до брега на реката и все по него открил някак си нашата улица. За да се откопчи от дяволския ездач, започнал да се търкаля по земята, докато косматото чудовище сякаш се ядосало и излетяло към преизподнята. Чуло се цопване и адски писък. Руси беше повикал леля си Айше от циганската махала да лее на брат му куршум, защото след нощта на таласъма Анко отначало мучал нещо неразбрано, изригващо дълбоко изпод стомаха му, а после проговорил със силно заекване.

Децата слушаха онемели, докато механично строяха поредния пясъчен дворец. Реката бе повод за кошмари и място за поклонение в малкия им свят.

– Може таласъмът да е побратим на затворниците от шлеповете – прошепна след известно време Лукан. – Снощи ги сънувах. Надигнаха се от дъното, повъртяха се като мъглица над водата, стигнаха до плачещата върба, надвесена над завоя, оттам свърнаха и излязоха на сушата. Тогава ги видях по-ясно, целите покрити с тиня и водорасли. Поеха към рибарската колиба.

Децата се спогледаха уплашено. Големи следи от стъпки пресичаха речния плаж по посока на отшелническото жилище. Говореше се, че самотният ловец на сомове общува редовно с удавниците и благодарение на тази странна дружба успява да спипа най-старите и тлъсти рибни екземпляри. Понякога в мрежата се заплиташе русалка и тогава лодкарят за кратко се изгубваше от хоризонта.

Удавници имаше всяка година. Васко твърдеше, че няколко пъти му се е случвало да усеща как тънките им жилави ръце се опитват да го заплетат и повлекат към дъното. Веднъж децата видяха спасители да изнасят от водата безжизненото телце на Евстати, момче от съседната махала. Лишено от дъх, синкаво-бяло, клюмнало стъбълце. „Течението го е отнесло към водовъртежите“, казваха мъжете. Дни наред ги преследваше споменът за нечовешкия вой на майката, дотичала отнякъде рошава, обезумяла, разкъсваща роклята си пред потресеното множество. Не беше за вярване, че Евстати няма да участва повече в игрите на стражари и апаши. Този мъртвец им беше близък. Бе един от тях. Печал, изумление и страх сковаха крехките душички.

Затворниците от шлеповете бяха друга работа. Те не спадаха към категорията на летните удавници. Децата живееха с разказите за легендарното им мъченичество, а бабата на Киая бе участвала в спасението на малцината оцелели. Всички знаеха историята:

През онази метежна есен, младата тогава жена е учителка в местната гимназия и настойничка на няколко петнайсет-шестнайсетгодишни момчета от близките села. Те се замесват в конспирацията и след погрома на въстанието властите ги арестуват. Искат да ги натикат в шлеповете и да ги умъртват без съд и присъда. Бабата изтрива праговете на околийските правителствени учреждения и полицейски участъци, за да убеди местните управници, че гимназистите са заблудени хлапаци, чиято наивност е използвана от истинските виновници, опитните държавни врагове. „Защо рискувате бъдещето на собственото си дете заради тия калпазани?“ – пита я някакъв по-добронамерен чиновник, склонен да се вслуша в молбите за помилване и навярно удивен от дързостта й. „А как ще го гледам в очите като порасне, ако сега не се опитам да направя нещо?“ – изрепчва се бабата. Както и да е, успява да се добере до заветните подписи и учениците й се отървават с изключване. Тя се грижи да им намери работа, помага с учебници и напътствия на желаещите да се самообразоват. Родителите им я обявяват за светица – Николина Справедливата. 

Разбира се, не всички споделят възторженото мнение за отраканата даскалица. Дви години по-късно, в месеците след софийския атентат в църквата „Света Неделя“, анонимките до Министерство на образованието най-после хващат дикиш – потомката на чипровски бежанци, страстната почитателка на индийските веди и на немските романтици, на Николай Райнов, Багряна и Рилке, е уволнена за комунистически убеждения. Тя се мята на един файтон и отпрашва към столицата. Вдига на крак старите си университетски преподаватели, няколко влиятелни състудентки, включително една поетеса, рие и дълбае, обяснява, доказва и убеждава, докато не я възстановяват на работа. Връща се вкъщи и само отбелязва: „Царят“ не е същата без Лора и Яворов.“

Годините минават. Синът й умира от туберкулоза. Раждат се майката и лелята на Киая. Различни като огъня и водата. Лелята мечтае да следва медицина в Германия. Ученолюбива, прилежна, тиха. Майката мечтае да стане артистка – шумна, страстна, динамична, нестандартна.

Когато баща им заявява, че е прието добрите момичета да си стоят вкъщи, бъдещата майка на Киая заминава без разрешение с ученическия театър на турне в съседния град. Оставя бележка: „Дългът ме зове.“ Цялата тактичност на бабата е необходима, за да се отключи външната врата при завръщането й.

Когато директорът на гимназията обявява, че евреите трябва да носят жълти звезди и всички започват да странят от тях като от прокажени, пак майката на Киая, тогава вироглава десетокласничка, демонстративно излиза с Беки Коен, нейна приятелка от детинство.

Киая помнеше Беки от следобедите край реката. Старата съученичка на майка й пристигаше със семейството си от Израел всяко лято, с постоянството на годишен сезон. Отрупваше я с невиждани тогава подаръци – надуваеми дюшеци, фини сладкиши, играчки. Винаги усмихната, излъчваща обич. Въплъщение на благодарността. Децата на Беки се присъединяваха към тайфата. Мъжете отиваха за риба, а двете жени не спираха да приказват по цели дни. Припомняха си миналото. Хлапетата надаваха ухо и поглъщаха неразбираемата, но възбуждаща въображението история:

Естественото място на Беки през през онези размирни години е в РМС-а. Майката на Киая също се записва в организацията. Двете разнасят позиви. Понякога обличат новите си дрехи и излизат да се поразходят на стъргалото. Ръководителите на училищния РМС им правят забележка, че носят сака с позлатени копчета. Те отказват да сменят копчетата. Другарите ги изключват от нелегалната групировка. Беки страда, майката на Киая напук се опитва да постъпи в Бранник, но там я критикуват, защото знаят за дружбата й с еврейка. Тя отказва да смени приятелката си. Понякога излиза с Беки и с едно момче, дошло на гости от Мюнхен. Снимката им от времето на евакуацията шокира дори днес – на преден план майката, остригана до кожа – пореден бунтовнически жест. Прегърнала еврейката с Давидовата звезда и русия Ханс в униформа на Хитлерюгенд. Наивност? Емоционална щедрост? Плод на нравствена свобода или безхаберие? Объркан мозък. Две софийски братовчедки се усмихват смутено отстрани.

Майката на Киая започва да подозира, че не пасва никъде, точно когато сестра й си дава сметка, че документите й за следване в Германия ще се изгубят в голямото септемврийско разместване. И двете са си купили билети за изгорялото кино. Здраве да е, ще започнат отначало. И двете обаче се лъжат. Нищо не е забравено. След промените на зозата и на германофилката им се забранява да следват заради профашистки настроения. Тогава бабата на Киая се мята на един влак и отпрашва към София. Вдига на крак спасените от шлеповете момчета, сега големи клечки в столицата. Върти, суче, доказва, опровергава, докато успява да се добере до заветната бележчица. Блудните й дъщери ще имат право да следват. Приемат ги само в икономическия. Все е нещо.

Третият път обаче превърнатото в ритуал пътуване до столицата съвсем не проработва. Държавата национализира няколкото лозя, магазина за платове и кантората, които дядото на Киая е купил през годините след завръщането си от Виена. Никакви поклонения из държавните учреждения, никакви молби и обяснения не предат пред безмилостния закон; даже членството на бабата в редовете на всемогъщата Партия, получено по настояване на големите софийски клечки. Като всяко божество, народната власт взима с едната ръка и раздава с другата, събира под един покрив „засегнат от мероприятията“ и Облагодетелстван. Бабата отдавна се съмнява. Не в справедливостта на новата кауза, а в безкористието на нейните глашатаи. Един ден до ушите й стига слухът за нова рана върху речната снага – Белене. Въпросът й на следващото събрание едва не я запраща там, за нагледно запознаване с условията. Отървава лагера, но изхвърчава с шут от работническо-селския Олимп.

В стария семеен албум лежаха картички с изгледи от Дунава и от виенски църкви. С надписи на гърба: „Мило бебче, още малко и ще мога да те държа в прегръдките си.“ С двойно „е“, с „ъ“ в края на думите и с всичките му там екстри на стария правопис. Киая с удивление си даде сметка, че признанията са написани от дядо й за нейната баба. Много отдавна, когато те двамата са били млади. Когато улицата е отеквала от песните на кукери и коледари, от подвикванията на клоуни джуджета, канещи гражданите на цирково представление по време на панаира. Когато вечерите са натежавали от тревожни слухове за напредването на сръбската войска. Когато снеговете са надминавали човешки бой и хората са дълбаели тунели, за да се доберат до дюкяните си. Когато реката е замръзвала през зимата, а вълци и цели сватби, преминаващи от Влашко, са потъвали между пропукващите се ледове. Когато изполичарите са идвали да разчистят сметки с притежателите на лозята и нивите в края на лятото, загрижени за своя дял от реколтата, за бъдещето на децата си. Когато стогодишният бухал на тавана е бил голишарче, а прашните книги по рафтовете на библиотеката още не са били написани. Когато самият таван, вместилище на тайни, привлекателна и ужасяваща врата към неизвестното, е бил празен и нов, изпълнен със слънчеви зайчета.

В един по-скорошен момент от това минало незабравимо дядото на Киая бе потеглил към реката, изкушен от спокойствието на нейните мъртъвци. Баба й беше останала отсам и отвън, за да продължи да гледа живота право в очите.

През годините преди и след замръзванията още много народ и стока се изнизаха нагоре и надолу по реката: реконструираният кораб „Радецки“; олющените рибарски лодки; шлеповете с въглища и простряно пране; цял отбор плувни маратонци; няколко туристи – изпаднали поради пиянство от увеселителните кораби и приласкани от пристанищните момичета; търсачите на златната рибка; почитателите на баба Тонка и на Гунди; пет столични ченгета, загрижени да осигурят безопасността на преминаващ генерал – потомък на местни политзатворници; многоброен телевизионен екип, дошъл да отрази зарязването на лозята; дори един далечен роднина на Руси и Анко, който твърдеше, че се е записал доброволец за виетнамската война. Сам градският кмет го изпроводи на пристана. Спретна трибуна с духова музика и му връчи събраните волни пожертвувания на местното население. Злите езици твърдяха, че някой зърнал доброволеца в сливенските кръчми месеци след изпращането.

Книжната Киая също бе родена край реката, но много по-нагоре. Близо до извора. Рано сутрин тя измиваше тялото си с вода или сняг, в зависимост от сезона. Качваше се на сала, построен от дядо й, оттласкваше се от сушата и отиваше да посрещне изгрева. После дълго тичаше край брега гола, с развети коси. Танцуваше под звуците на въображаеми валсове, свирени от оркестъра на русалките. Волният й смях раздвижваше въздуха около камбаните и над средноевропейското градче се понасяше ангелски звън. Когато котето й умря, сълзите се стичаха свободно по детското лице, макар че мнозина препоръчваха да отпразнува с ликуване възнасянето на невинната му душа. Когато бе гневна, крещеше, не демонстрираше съчувствие. Когато бе тъжна, помръкваше, не се усмихваше насилствено. Проявяваше доброта, защото такава беше природата й, а не защото дългът й го налагаше. Не очакваше нищо в замяна, просто живееше. Неподправено, естествено, спонтанно.

Долу, край устието, ненаситното, гъвкаво тяло на реката не спираше да блещука на лунната светлина, сякаш бе покрито с люспи. Денем част от плътта му се изпаряваше, привлечена към висините от слънчевия глад. Друга част продължаваше пътя си далеч от градчето на Киая. В посоки, известни само на посветените…

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: