Радосвета Гюлева – из „Изящна комуникация“

Радосвета Гюлева е лицензиран Треньор по невролингистично програмиране, НЛП Коуч – трансформации по линия на времето; Валдорф и Монтесори учител; Психотерапевт в процес на формиране. Създател на курса по Творческо писане с НЛП – „Живо писане“. Автор на книга за комуникацията и НЛП – “Изящна комуникация – НЛП и кибернетика”, с която ще участва в Eunoia LitFest 2021.

ИЗЯЩНА КОМУНИКАЦИЯ

Когато чуеш: “И-з-я-ш-н-а-к-о-м-у-н-и-к-а-ц-и-я?” – какво разбираш в първите секунди?

* * * 

Вихър. 

Казваше се Вихър.

Не бе чиста немска овчарка. Селяните често го бъркаха с вълк. Може би заради златистожълтите му очи, изявената челюст и леко обърнатите навътре към корема лакти. Бе едър, около 50 кг, без изявена окраска, с изключение на белега около очите. 

Имаха го от бебе…

Помня, един ден дядото хвана за ръка внучките си и ги поведе по прашния посипан с камъчета и парченца кремък път. Не знаеха къде отиват. Слънцето любопитно галеше миглите на децата и изучаваше счупените камъчета с нежния свой топъл гъдел, а те отвръщаха с проблясъци.

А времето хубаво, слънчево. От камък на камък, от проблясък на проблясък, пътят премина неусетно и те се озоваха пред желязната порта на един съсед. Вратата се отвори с гостоприемно проскърцване, а срещу нея видяха ръчно направено заграждение за 5 малки кученца. 

– Изберете едно! – каза дядо им.

Но едно от кученцата избра тях. Нямаше окраска като другите. Стоеше изправено и ги гледаше дръзко, право в очите. 

– Това, това искаме! – ентусиазирани бяха децата.

– Но то изглежда най-нечистокръвна немска овчарка от всички! – опита се дядото.

– Това, това! – викаха децата.

Съседът се намеси:

– Не са чистокръвни. Не. Бащата е неизвестен. Майката, мое куче, немска овчарка, изчезна и после се върна сама. Но от сега ги уча на команди. Уча ги на: “Изяж! На дръж! Хапи! Дръж!” Добри кучета са…

Дядото уважи избора на внучките и си тръгнаха.

У дома децата се засуетиха около своя нов приятел. Изкъпаха го и го повиха в розова пелена, която взеха от своите кукли. Вихър гледаше малките с любопитство и се радваше на вниманието им. 

Порасна с розовата пелена. Направиха му колиба в един варел, заграден от нацепени за камината дърва, за да му е по-топло. Понякога Вихър спеше и на чардака. Не му даваха да влиза в стаите, но той поставяше глава на прага им и наблюдаваше с обич децата. Вечер, лятото, вратите бяха отворени и Вихър като че спеше с децата, така, от прага. Дишаше въздуха на стаите и му беше хубаво, сякаш бе вътре в тях.

Сприятели се и с котката, която властваше над къщата. Често през прага двамата се ближеха гальовно. 

Един ден на гости дойде съсед, да иска нещо на заем. Влачеше крака и крачолите на шушляка му като че съскаха, търкайки се един в друг. Вихър обикновено ръмжеше, когато минаваха хора по улицата. И лаеше силно, когато чужд човек влезеше в двора.

Този път, обаче, кучето започна да ръмжи ожесточено, показвайки зъбите си и силно залая. Дядото няколко пъти му каза да спре и тръгна да вземе, каквото беше обещал да даде на съседа. В това време гостът се наведе и взе от градината един забравен нож. 

– Изящна дръжка! Виж! Ийй! – промърмори си сам съседът и понечи да скрие ножа в крачола си. Вихър се стрелна с ярост към него и го захапа за крака. Съседът извика от болка, хвърли ножа и закрещя: 

– Да го махате тоя вълк! Вълк! 

После закуцука към портата, да си ходи, без да изчака, каквото искаше. 

Дядото се върна на пътеката в дворчето и тревожно заразпитва децата какво се е случило, но гостът си тръгна.

* * *

Дните се занизаха светли, многобройни и сходни, досущ като мъниста. Никой в селото не смееше да припари в двора, без предварително да извика дядото и да се увери къде е кучето. Славата на Вихър се разнесе бързо, като че понесена от вятъра.

Един ден по-малкото момиченце реши да даде кокали на кучето. Слезе пъргаво по дървената стълба и сипа в чинията на Вихър кокалите. Кучето започна лакомо да яде. А момиченцето видя един паднал кокал и понечи да го сложи в купичката на Вихър. Чу се щракване на зъби: Вихър спря ръката на детето във въздуха, за да не доближава чинията му и й изръмжа. Препречи ръката й, както едно куче го може. Само двата му кучешки зъба леко се бяха забили в плътта. Не искаше да я нарани, а да й покаже граници. 

Момичето побягна под чардака. Погледна ръката си и видя две сини дупки. Изведнъж дупките започнаха да се пълнят с кръв, а кръвта шурна навън. Детето не знаеше какво да прави. Ужасено мушна ръка в една кофа с вода, която стоеше под чардака.

Вечерта излъга какво се е случило, за да предпази Вихър. 

* * * 

– Вече нямате дядо. Нямате… Нямате… Нямате… Дядо… Дядо!…

* * * 

Вихър беше голямо куче. Не можеше да живее на тераса в града. Бе и опасен. При всяка разходка трябваше да се води с намордник. Семейството реши да го подари на Горския, за овчарско куче. 

Раздялата бе трудна. Горският дойде да вземе Вихър с една каруца, за да го отведе в съседното село, на два километра.

Децата плачеха за загубите си…

* * *

Оставаха броени дни до края на лятото и броени дни в селската къща. Една вечер, силен шум се чу от чардака. Като че ли някой скочи и после започна да чука ритмично и глухо по вратата. Бабата отвори без да светне лампата навън и изпищя: 

– Вълк! Вълк!

– Бабо, не, това е Вихър! Вихър! Прибрал си се! Вихър!

Наистина, Вихър си бе дошъл сам. Лежеше щастлив пред прага. Опашката му, досущ като ветрило, се удряше ту наляво, ту надясно в дъските и изразяваше силната радост бушуваща в него.

Как бе намерил пътя към дома? Как бе влязъл в двора?…

На сутринта Горският дойде да вземе Вихър със своята каруца. 

– Но ние вече не искаме да го даваме! Искаме да го вземем с нас в града! – пищяха децата. Бабата потвърди.

– Имаме уговорка! – горският завърза Вихър за каруцата си и тръгна…

По-малкото момиченце се ослушваше всяка вечер преди да заспи за Вихър и се молеше той да се върне преди да са заминали за града… Подръпваше завесата до леглото си и на ум заръчваше на звездите да кажат на Вихър, че го чака и да му осветят пътя до дома…

* * * 

Луната още ситнеше на хоризонта и едва бе щриховала къдравата дъбова корона на гората. 

Чу се шум, малката отвори вратата и извика радостно:

– Вихър! Дошъл си си! За втори път! 

Детето клекна и прегърна кучето през хълбока. Вихър замаха за миг с опашка.

После легна и започна да скимти… Храчеше кръв. Коремът му се свиваше с конвулсии. 

Нещо… ставаше!

Момиченцето извика баба си, която се втурна да търси селския ветеринар или друг съсед, който би могъл да помогне. 

Детето притискаше кучето до лицето си.

По прашния път посипан с камъчета и кремък някой влачеше крака. Силуетът подмина чардака откъм улицата, но гърбешком подхвърли: 

– Аа, да не е отровено със сода каустик кученцето, а? Боли ли го, а?

Момичето чу някакво търкане, като съскане.

Чу и думите, но не ги проумя. Страничния шум премина покрай нея на каданс. Виждаше, чуваше и усещаше единствено Вихър. 

По крайчетата на устата му се появи пяна. Повърна кръв. Тремолите продължаваха. Гърчовете издаваха силното страдание, сподавено в тихо скимтене. Главата на Вихър бе отпусната върху детската ръка. Нежните малки пръстчета галеха гъстата козина и се забиваха в нея, сякаш опитваха да хванат душата на кучето и да я задържат. 

Дъбовата гора надвисваше над чардака със сенките на своите черни клони и впиваше в дъските свой пречупен от луната лик. 

Момичето опитваше, поне привидно, да е по-спокойно и да говори на кучето, за да го поуспокои, но сълзите угасиха гласа на детето и премрежиха напълно погледа му с тъма. Още можеше да усеща. Муцуната на Вихър търсеше милувка, а ръката на детето като розова пелена го обгръщаше. Кучето стана, обиколи чардака, погледна в двете стаи през прага. После се върна при детето и пак постави муцуна на ръката му. Скимтеше тихо. Очите му гледаха дръзко и смело, нагоре, право в очите на детето. Муцунката лежеше върху двата белега. Остана в тази поза… завинаги.

Неописуемият устрем на скръбта се изля през очите на детето, върху приятеля застинал в тишина.

Гората остана безмълвна. А след безмълвието вървеше и детската пуста душа.

Като че детето изчака вихърът на гората, който раздвижи мъртвия въздух и се търкулна, за да се гмурне в него и да го разсее, като се влее в двата белега. Завинаги…

* * * 

Очите на смъртния, без да са слепи, често не виждат.

Звукът наподобяващ съскане и точния посочен детайл от силуета появил с в тъмното сепнаха момичето едва в последствие. Когато ветеринарите потвърдиха, че Вихър е бил отровен със сода каустик.

* * * 

Колегите я аплодираха. 

– Прекрасно обучение “Изящна комуникация”! Прекрасна книга! Браво!  

Вихър! Вихър си!

Жената се хвана за дясната ръка и се усмихна… 

* * * 

Когато чуеш: “И-з-я-ш-н-а-к-о-м-у-н-и-к-а-ц-и-я?” – какво разбираш в първите секунди?

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: