Александър Цонков – из „Играта продължава“ (2021)

Екипът на „Отвъд кориците“ се радва да представи в сайта откъс от дебютната книга на Александър Цонков „Играта продължава“ (изд. „Библиотека България“).

АНОТАЦИЯ

Когато се сблъскаш с необяснимото, то те променя. Когато промяната е неизбежна, единствено от теб зависи дали ще продължиш. Но едно е сигурно… Преходни са единствено участниците. По един или друг начин, играта винаги продължава.
Как действа човекът, който се възползва и какво предлага търговецът на животи?
Докъде може да доведе любопитството и каква е работата на инфилтратора?
Какви са основите на самоунищожението и кой е Създаващия връзки?
Какво послание носи космическият зов и защо времевият комарджия трябва да бъде спрян?
Има ли изход от безкрайността и кой пее песента от юг?
Колко дълъг е пътят на душата и какво представлява ВИП залата за прераждане?
Потопете се в една друга реалност, в която тези 13 разказа ще ви пренесат, а историите в тях ще ви обрисуват различна перспектива и ще ви отведат отвъд предела на възприятията.

ВИП зала за прераждане (откъс)

Двамата се запътиха към бара и седнаха на високите столчета.

– Голяма кармична водка със светена вода – поръча Ардий.

– За мен чакров коктейл със синьо кюрасо и щипка душевен комфорт.

След минута питиетата им бяха сервирани и двамата се чукнаха наздраве.

– Ех, стари приятелю! – поде Леоран. – Кога се засякохме последно във физическия свят?

– Мисля, че беше преди няколко десетки цикъла. Доколкото си спомням, се наложи да те изгоря на клада. Аз бях епископ, а ти май някаква знахарка. Имаше драма.

– Да, да! – разсмя се искрено Леоран и отпи от коктейла си. – Между другото тогава за пръв път умрях по такъв начин. Интересно усещане. А после се преродих като гробар по време на чумната епидемия в Европа. Бизнесът вървеше.

– Радвам се – рече Ардий и кимна към него. – А като гледам пазиш хубави спомени от живота ти като викинг.

– О, да. Това ми е най-любимият живот от физическия свят. Бях в армията на Кнут Велики, когато завладяхме Англия. Убивахме, плячкосвахме… знаеш как беше в тия времена. А ти?

– Живеех в Испания. Бях наследник на фамилия с благородническо потекло. Не мога да се похваля с кървави сражения като теб, но пък имах големи успехи с жените.

– Ха-ха! Наздраве, приятелю!

– Наздраве!

Нови питиета бяха поръчани и следващата наздравица бе вдигната. Чу се приятен мелодичен сигнал – смесица от камбанен звън и арфа. На мониторите нечие име светеше в червено. Съзнание в образа на български цар се надигна от креслото си и се запъти към врата в края на залата, на която с големи букви пишеше „Прераждане“.

– Да не си изпуснеш прераждането, Леоран! – засмя се Ардий.

Леоран погледна към мониторите.

– Ще има време за по още едно. А между другото твоето име е след моето. Петнайсет метаминути след мен си. Значи ще се преродим с има-няма десетина земни години разлика. Та това е страхотно!

– Определено трябва да осъществим връзка във физическия свят. Ех, понякога искрено съжалявам, че там не си спомняме кои всъщност сме и от колко време съществуваме като съзнания.

– Понякога и аз си мисля това – съгласи се Леоран. – Но така стоят нещата. Във физическия свят обикновено съзнанията, които осъществяват някаква връзка с предишните си животи, са едно на милион. Такива почти винаги остават неразбрани от заобикалящото ги общество. При добра карма, или стават духовни водачи, или ги обявяват за луди. Второто е по-често.

– Щè ми се да се преродя като такъв – рече Ардий с надежда. – Но тези неща не са по желание. Дори да имам всичките кредити във вселените пак няма да мога да се преборя с Енергийния принцип на неопределеността.

– Здраве да е, братко! – потупа го по рамото Леоран и чукна чашата си в неговата. – Да си пожелаем само хубави животи, пък каквото са рекли вселените.

– Наздраве! Хей, а помниш ли кога за пръв път се видяхме във физическия свят?

– Ха-ха! Разбира се! Мога ли да забравя? Ти беше толкова горд, че се бе преродил като тиранозавър рекс. И така ми се подиграваше, че аз бях някакво дребно земноводно.

– По едно време те гонех, за да те изям, но си заклещих главата между два дънера и ми се изплъзна.

– Ха-ха! Така беше! Ех, Ардий, от колко време се познаваме?

– Трудно е да се каже, но тогава слънцето беше младо.

– И все още сме тук, нали? – рече ентусиазирано Леоран. – Градим история, оставяме нашия отпечатък в общата космична енергия. Подготвяме новите поколения съзнания, които ще се пръкнат при следващия космичен цикъл… когато тази вселена няма да я има. Когато всичко избухне наново и от целия този миш-маш се родят нови светове.

– Нали знаеш какво казват старите съзнания – прераждай се като за последно, пък каквото стане. Ха-ха!

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: