Спомени в трето лице

Нели Лишковска за стихосбирката „Амаркорд“ на Александрина Валенти (изд.Библиотека България, 2019)

Времевите пластове в дебютната книга „Амаркорд“ на Александрина Валенти се наслагват последователно, постепенно и неуловимо , образувайки хомогенна времепространствена сплав. Поетичното тяло е разделено на три цикъла, като всеки от тях пулсира в особено и сякаш ограничено в себе си измерение.

Стиховете от първата част „Вълните“ са фокусирани в миналото с неговите призраци и несбъднатости. Погледът е обърнат назад и подчертава едновременно условността на етимологията от заглавието (“амаркорд“ в римския диалект означава „спомням си“) и реалното преживяване, примесено с дълбочината на носталгията по не-възвръщането и невъзможното повторение.

…небето се гъне

пропада

след сезоните на провала

акостирам в своята сила

„сънят ме разбулва…“

Метафората на вълните, които прииждат и се оттеглят в своеобразна цикличност, е подходящо намерена и използвана ритмически. Приливите и отливите на чувствата понякога са страскащо мощни, а понякога – успокоителни и галещи като топла прегръдка.

…гроздето капе по тъгите й

по лапите на котките които облизват

мустака на август

„Август“

След яркото „юнско безобразие“ и „мустака на август“, във втората част, наречена „Часовете“, времето се стича като песъчинки в пясъчен часовник, неумолимо и равномерно. Вихрушките на настоящето не подминават нищо и никого; помитат слънчевите зайчета на безвремието от вчера.

Ежедневието ми е съвсем семпъл акт

на вътрешен Ад –

аз, според времетраенето без теб

„Ежедневието ми…“

„Тук“ и „сега“ съдържа директно посочени, недвусмислени локации – купола на Дуомо, Милано, Венеция, Хамбара, хотелска стая, квартирата. Сегашното се характеризира още с общоразпознаваеми лица, както и чрез/ с индивидуално изживени срещи – мама, репортери, Белучи, едно момиче, Джим Морисън, ловец на сърца, Маркес, Лолита, ангел, деца…

…и всеки път когато някой хваща ръката ми

ще вижда света

„Часовете“

В подобни метаизмерения човек може да говори за себе си в трето лице, както прави това авторката в едноименното стихотворение:

От едно тяло до друго тяло

дистанцията е въображението

на самотния

„Да говорим в трето лице“

Разтягането на часовете се случва едновременно по хоризонтала и вертикала – някъде назад в миналото/ напред в бъдещето; и някъде надолу в тъмните бездни на душата/ нагоре в божествените измерения на Духа. В тази сетивна призма отчуждението, липсата и самотата като че ли се превръщат в мираж; загърбени са; оставени на произвола там, далече.

В третия цикъл „Вратите“ се срещат нишките от предходните два, за да се вплетат една в друга и да образуват стегнат възел.

в единия ъгъл легло
в другия врата към спасението

чакам да се реша

„Без граници“

Бъдещето е светът без граници: време без граници и място без граници. Ъгълът на спасението като предчувствие и очакване. Про-виждане на невидимото. Въпреки апела: „ да се забравим по взаимно съгласие“(„По хълма към къщи“), човек се вгражда доброволно в своята и в чуждата памет. И в Неговата също:

Бог ни прочита под нощната лампа

и редактира правописните си грешки

„Небето е портокалово“

Богатите на фини образи, метафори, етимологични фигури и транслации стихове на Александрина Валенти се открояват с плътност на езика и прецизно подбрани стилистични похвати. Първата й книга е населена със сенки от миналото, но и с живия миг на настоящето, както и със светлото очакване на бъдещето. На длан е поставен животът – отвъд всекидневната логика и рутината на материята. Живот, пропит с поезия.

Реклама

Коментарите са изключени.

Website Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: