Танцът на перата – Ив-Ана и Вотан

Представяме Ви поетична колаборация между Валентин Попов и Ив-Ана Драгомирова.

***
Вотан:
изгориха кладата
пламък от лунен лъч
и после пепел
рисувам с пръст
линията на живота си
за да я посипя с теб
и дълго ще те нося
дамга от жарава
от вътрешната част
на мислите ми
за да те превърна в гарван
който да ме пренесе
Отвъд
при вечността
нима уютно ти е там

Ив-Ана:
Вечността е безкрайна
от жажда изсъхвам.
Мечтая за слънце…
да ме превърне в пепел,
която
да бъде разсипана
върху безплодните камъни.
Очите ми да останат само да гледат,
а когато се свият зениците да чертичка,
да станат храна за гарвана,
който зададе въпросите.

***
Вотан:
плът при плът
усмихнати кости
прах в пясъка
от изгоряла страст
тленни сме всички
и няма покой
отвъд Библията
с безсрамни брътвежи
на развратни попове
плът при плътта
миг във вечността
долепени са
дланите ни
а в очите ти виждам
Лилит…

Ив-Ана:
Прокълнаха ме за непокорството.
Аз съм крадец на души.
Плътта залепва
по моите устни
и ме опиянява
със своята сладост.
Мракът е моето царство.
единственият ми враг
е забравата,
а не развратни попове.
Всяка тяхна злина ме възражда
***
Вотан:
лишена си от пролет
лишена си от лято
есента превежда те
през зимно блато
и скърцат ледовете
веят хали и вихрушки
студена си макар че
огън те изпълва

Ив-Ана:
Студена съм, защото
аз съм Зимата,
а огънят е мойта ярост.
Блатата са без брод за несретници.
И в тях
ще потъне
богатството на есента.

***самотен джаз***
Вотан
танцът е самотен,
а сме двама
китарата прегръща
акорди във минор
и тихо ме изтръгва
гласа на саксофон
джазът ме изпълва
и да танцувам сам
с ръцете си ще те прегърна
макар и само
дух и блян

Ив-Ана:
погалих те със онзи
полъх във косите
когато на китарата
се скъса струна
целувката ми бе
когато се задави саксофонът
и джазът спря…
скоро ръцете ти ще отлетят
за да не прегръщат самотата
Дали ще ги последваш
или
ще се приземиш

***
Вотан:
погледна ли те
виждам живота
погледнеш ли ме
виждам смъртта
не слагайте ми кръст на гроба
отдавна бога зачертах
просто засадете дърво
и оставете червеите
да пируват с мен
….
Ив-Ана:
и нека тишината
се разстила над мене
напишете върху пръстта
инициалите ми, които
да се размият
след първия дъжд
***
Вотан:
Невъзможна среща
през девет планини
в десета
когато ноември стана май
и съдбата ми проклета
с тебешир очерта
мъртвото ми тяло

Ив-Ана:
Избродих прашните пътища
Скъсах девет чифта обувки,
за да вървя
по твоята диря.
Намерих камъка,
под който си ти
Оставих ти капки кръв,
за да те събудя.

***
Ив-Ана:
тълпи заблудени вървят
след лъжливи идеи
измислят си божества,
кръвожадни
зад благочестивите
маски
и крещят
заглушават тихия
шепот на разума
хапят до кръв
изяждат плътта ни,
а духът умира
в тишина
онемял и оглушал
от самота.

Вотан:
строят пътища
прокарват мостове
летят самолети
телефони звънят глухо в захлас
само бедни души
говорят си в очите
други са далече
макар и съединени
и кръвта им капе
няма кой да ги превърже
студени стъклени машини
толкова чупливи
гаранция нямат
отиват на боклука щом
се счупят
***
Вотан:
държа винаги под ръка тебешири
очертавам тялото си на асфалта
а после гледам отгоре
как приятелите оцветяват живота ми

Ив-Ана:
Ще се спусна по нишките
които изплита дъждът
за да оцветя тебеширените
контури на твоето битие.

***
Ив-Ана:
Снегът танцува зад прозорците
Дограмите тракат в кастанетен ритъм
Вятърът прокарва бързи пръсти
по клавишите от ледени висулки
Гарван гордо кацнал е на клон
като на сцена
и пее.
Зад стъкления блясък на очите му
провижда се
как мъховете заличават спомена
издълбан на камъка
под който почиват мечтите.

Вотан:
завиват се червеите с пръст
прокарват голи тела по кожата
деликатес за тях е сърцето
което
откраднато и хвърлено е
на боклука
вкочанено е от лед
и кръв не капе
чернота по вените ти лази
и бягаш самотна
прегърнала омразата си
изгубила си едничкото нещо
което би те направило човек

***
Вотан:
нощем гарваните
спят в косите ти
звездите са
луминисцентни точки
луната е
усмивката ти
запазена за друг
а очите ти
завити с клепки
се въртят
сънуваш мен
сънуваш ме отвъд
някъде там
в Нангияла
яздим един до друг
а гарваните са
славеите
пеещи пред къщата ни
Но тук светът е гроб
подавам ръка
но не чакам
да я поемеш
затова махам за сбогом
и се понасям сред звездите
завивам се с ветровете
и сънувам
как ме сънуваш

Ив-Ана:
Звездите се свиват
в черни бездни
които поглъщат
светлината и времето.
Луната скрива
усмивката ми
по новолуние
Очите
зад клепачите ми
танцуват
обърнати към Земята
да плачат
за майката,
която
без своите Лъвски
синове
остана.
Тъгувам.
Сънувам те
как идваш на кон
в Нангияла
посрещам те
с яростната паст
на Катла
за да те отведа
в Нангилима,
а ти да ме вземеш със себе си
Там
облечена в рокля
от гарванови пера
ще кацна на рамото ти
да бъдем заедно
в безкрая
отвъд световете.
***
Ив-Ана:
Отпътувах
в страната на сънищата
Звездите
са вече угаснали
светлината им се носи
като спомен,
като кодове
за илюзиите,
които погребвам…
Изчиствам калта
от ръцете си
и ще яздя
ветровете на слънцето
в безкрая
или ще вървя
по съседната улица
ще те срещна на ъгъла
и ще се разминем
без да се познаем.

Вотан:
слънцето премигва
в морзов код
„спри я, спри я“
но течението ме повлича
в канавката на сивотата
и безжизнената делничност
за да потъна на дъното
на тинята от собствените мисли
и да бродя като призрак
сред гробището на собствените си мечти
без теб не живее
а съществувам
от залез до изгрев
за да посрещна усмивката ти
олтар на изобилието
и проклятие за мен

***
Ив-Ана:

две въжета оплетени
на възел завързани

аз виждам в ума ти
чета мисълта ти
ти познаваш душата ми
и петната по нея –
черните и белите
не съм виждала
цвета на очите ти,
но зная вкуса на кръвта ти
ти чуваш как
бие сърцето ми
можеш да го стиснеш
в дланта си
и да избереш ритъма,
в който то да пулсира.
намирам те в тъмното
където криеш сълзите си –
мъжките.
искам да ги изтрия
отдалечавам се

две въжета преплетени,
примка
а краищата отиват
в различни посоки

Вотан:
набирам телефона ти
шайбата е счупена
в ръката ми има празнота
съзнанието ми излита
люшва се за миг
и после пропада
плъзга се по въжето
пъпната връв
между мен и онзи свят
и после се гушва
в линията на живота
която стискаш
за себе си
и само
за себе си

***
Ив-Ана:
пътувам
през различни светове
аз ги познавам
те мен – не
спрях да говоря
устните залепнаха
очите виждат
единствено самотата
у другите
не чувам смеха
само тихи ридания
в тъмното
надушвам страха
кожата ми не иска
да бъде погалена
размахвам камшка,
за да не бъде докосвана
изсъхвам отвътре
нямам корени
които да ми дадат
плът и живот
танцувам с гарваните
глътка вино,
капка кръв,
размахвам черни криле
жива съм
сред безвремие.

Вотан:
въздухът изпълнен е
с кръв и стенания
вселената стене
взрив на слънца
повлича ме въртопа
на безбрежния океан
и потъвам
без глас
дъното е там
константа
гаранция за живот
извън времето
и безгранично
пространство
за уморени скитници
без очи
без сърца
без ръце
без дух дали ще почина
и ще отплувам отвъд
или сред белите коси
на мъртвите валкирии
ще обладая безвремието
на цялата безкрайност
***
Ив-Ана:
По новолуние, когато здрача
развлачва черни коси
боговете пируват в свойте чертози
глухи за човешките вопли

Тъмната вещица иска разплата
забърква отвара
от миши опашки, нокти от гущер
език от прилеп, окото на сврака
дрънка думи празни от съдържание
пълни с ненавист и мощна магия
сред мъгла от зловоние
изгаря блатни треви
Чиста сълза тайно се спусна
капна в магията
тя не биваше да е там
и всичко избухна в лилаво.

В мрачните доби тъмната вещица
бавно се свлича до своя любим
стоножка кротко
погалва плътта ѝ с нежни крачета
Поне в безвремието ще са заедно.

Боговете танцуват в своите небесни селения
и земята тресе се под стъпките бързи
бавно се срутват богатите им палати
завиват ги пластове от забрава

Вотан:
Боговете измислихме
за да не сме отговорни
магиите забъркахме
още преди взрива
дал началото на всичко
за да манипулираме
за да дадем вяра
че човек е повече
отколкото би бил
ако осъзнаеше че е
просто животно
едно от стълбицата
за да започне нещо ново
трябва да убиеш старото
и върху костите му
да построиш свята си
подавам ти ножа
с усмивка
магията е твоя
забий го в мен
и остави да изстина
за да построиш палат
на своите мечти

***
Ив-Ана:
сред сивотата на дните
държа в ръцете си
ключовете
за вратите на музиката
влизам в черно-белия свят
на нотния лист
рисувам с пръсти
хармонии
изплитам благозвучия
пътувам върху чертите
на петолинията
устремена да стигна
до успоредния тротоар,
за да те срещна
стъпвам по черните
знаци на нотите
по белите листове„
пешеходни пътеки
за свързване
тишината изсипва трохи
между звуците,
отбелязвайки паузите
слизам в ада на
несбъднатите копнежи
после стигам звездите,
където космическите
мелодии ни събират

Вотан:
вселените отключваш
в пълна хармония
пръстите ти танцуват
в тишината на музиката
по черните ноти
в бели пътеки
към един свят
на събиране
в магическо единство
копнеж и криле
музиката лее се
по тялото ми
за да избухне в теб
гениално творение
на едно единствено божество
съвършенството

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: