Анджела Турукало – 13

Анджела Турукало е родена на 21.11.1990 г. в Подгорица. Пише поезия от ранно детство, като първото си стихотворение написва на 6-годишна възраст. Още когато е в основното училище е публикувана в сборника „Четене с любов“. През 2011 г. издава дебютната си стихосбирка „Марионетка“. Носител е на награди от различни конкурси, включително от международния конкурс „Мили дуели“ през 2014 г. В момента е част от журито на „Мили дуели“ и се изявява като литературен критик. Освен това подготвя новата си самостоятелна стихосбирка „13“.

13

Бягахме с Месеца, и аз във вековете слушах
невинната молитва на цигулка.

Месецът и аз: два най-големи яда,
в света на гнилите отпадъци,
Единствени знаем на устните метаморфозите,
обичащи, обичани копелета на съдбата,
докато не вземе ни в обятията умората,
на стъпка от неизречената правда.

Лъгахме се Месецът и аз във вечността
и хранех се единствено с вярване.

Месецът и аз: две най-големи грешки,
които сънищата гоним като угарки,
поспали сме останали, където бе ни мило.
Покорното бръмчене говори непрестанно,
боим се от нашата страшна раздяла.
А аз свита, разсеяно главата поставих под негово крило.

Притча за дървото

Писала съм притчки за свойството.
Дървото е запалило себе си
с решение на добър човек, печат и хартия.
С погребение завършват притчите живи:
тази не.

Чия съм? Своя?
Хартия съм. Преливаща от кръв и зной.
Всяка умисъл тежка е моя
и всеки трептеж докосва покоя.

Сечивата не ходят по кожата, вътре:
веч разярена – избухвам навън.

Разказах притча за дървото на Месеца
за тринадесетата черна котка,
девета дупка на дървения кавал,
за километрите и пресечните точки.

Речено е: „Тишината е нормална.
Важен барабанът е, от палките удрян.
Брои се душата, от която вятърът духа
търсещ пресечната точка.

Речено е: „Болката важна е.
Тя спира солено прикритие – зависимост
Ти имаш важен закон от властта,
като грабнеш тринадесетата, като хванеш котката
да употребиш дупката на кавала“

а наши са дните, еднакво дишали,
както дървото себе си коли.

Микрогравитация

Тежа третина от твоето тяло
плюс 21 грама, които издиша,
а чувам те погребан като кюлче злато,
дълбоко – в пясъка, където никой не отиде.

Пак с лекота мога да те вдигна
и в скок да грабнеш звездите. Няма да паднеш.
Гравитацията ще изчезне
и висините ще те откраднат.

Гравитацията е това, което боли,
което спира полета със свободата в ръката.
Тялото е, което те покорява,
което затъмнява сърцето и бие гласно.

желаещо да разбие кафеза

Какво би било да кажа:
времето може да тече назад,
крачейки час по час,
търчейки по следващи години…?
Можех да докажа:
покравен е всеки час,
като да чувам изкуствена хармония
и запазваме нехуманното правило

лъжи като бомбони да преглътнем,
а ти с наслада да ги слушаш.

А аз по всяко време шепна:
„Пробуди се
и обещавам да бъде истина“.

Превод от черногорски: Денис Олегов

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: