Андрей Андреев – Шегите на Амур

Разказът „Шегите на Амур“ от Андрей Андреев в „Отвъд кориците“.

Уморените му очи го подканяха да изключва компютъра. Реши за последно да погледне в страницата на групата за предстоящия поход. Под съобщението за маршрута имаше само един въпрос. От някоя Яна. Питаше дали преходът е подходящ за начинаещ турист и за възможността за транспорт до изходния пункт? Името на кандидат-туристката го разсъни. Две минути преди полунощ той отговори, че маршрутът е лек, и че ако реши да дойде, й осигурява място в неговата кола. Не му се вярваше, че по това време отговорът му ще бъде прочетен.

 Легна си, но сънят не идваше. Името смути душевният му мир. Оживяха неизличимите спомени за трите Янки, с които го беше срещнал животът.

Янка беше първата му любов, ученическата. Магията го завладя от пръв поглед още в първия учебен ден. На 13 години нямаше смелостта да разкрие пред нея чувствата си и затова постъпи както в популярната тогава игра „Шегите на Амур“. Е, не беше с карта от  играта, а с листче, на което бе написал стихотворение от два куплета. Едва събра смелост да й го даде един ден след часовете. Сега се опитваше да си спомни нещо от стиховете, но паметта му помогна само за някои от римите. Тогава дни на ред тръпнеше в очакване на нейният отговор, но повече от това да се смеят и закачат още по приятелски нищо повече не се случи. А той влюбен до уши се радваше, на закачките й. Общуването им прекъсна след като тя се премести в друго училище.

Първата Янка, която остана завинаги в сърцето му…

През отворения прозорец в стаята нахлу шумът от разлюлените от нощния вятър клони на огромния орех. По стените на стаята заиграха светлите петна на процедената през тях светлина от уличната лампа. Въртеше се в леглото разбунен от ненадейно появилото се тази нощ име. Мислите му ту лудваха от спомен към спомен, ту се задържаха на някои от сладките мигове…

Беше едва от два дена на работа в телефоната централа, когато чу да наричат една от телефонистките Янка. Нещо го парна в сърцето. Споменът за Янка от училището веднага го зваладя! Интересът към телефонистката неусетно породи сърдечно приятелство. Ех, колко романтични бяха преживяните мигове с тази Янка в септемврийските нощи из градския парк!…

Сънят му отдавна беше избягал. Съзнанието му възбудено от горещите спомени услужливо му поднасяше нови и нови моменти от онези броени дни до влизането му в казармата. Когато колегите му разбраха, че ще служи в близкия до тях град, издействаха командировка на Янка в тамошната централа. Искаха тя и той да могат да се срещат.

Когато получи повиквателна за казармата, той беше убеден, че приятелството им няма да го бъде –чакаха ги две дълги войнишки години. Така и стана. Не се получи. 

Името не го оставяше да заспи. Опитваше се да отпъди мислите свързани с тези момичета, но не успяваше. И как да заспи, когато миговете с третата Янка го връхлетяха в нощта със същата чувственост и нежна емоция, както в онези нейни  биргадирски нощи в неговото село!

Малко преди да започне филмът в селското кино с весел момически смях влязоха ученички от средношколската бригада. Бяха от едно родопско градче, докарани да белят царевица в двора на ТКЗС-то. Едно от тях седна до него. Запознаха се. Прожекцията започна. Докато операторът презареждаше ролките с филмовата лента, те си говореха. С огромно удивление разбра, че и тя се казва Янка! Бързо зародилата се взаимна симпатия се затвърди, след като стана ясно, че той бе служил с нейния брат в казармата.

След киното тя прие да я изпрати. В топлата септемврийска вечер се радваха, че са заедно, а нейният по детски чист смях изпълваше сърцето му с радост, че са заедно. Три бяха бригадирските дни, но нощите им бяха най-щастливото преживяване! Бяха влюбени!

След години разбра, че в  живота й се появил друг момък – от нейното градче, който бил толкова много настоятелен, че едва дочакал тя да завърши учебната година и се оженили.

Навън вятърът се усили и шумът на листата се насичаше от чаткането на падащи узрели орехи. Септемри вече си отиваше. Разбудените му мисли и падащите орехи го отнесоха в онзи далечен септември, когато се правеха „журовете“ за изпращането на момчетата в казармата. На едно такова изпращане се запозна със Стоянка. След това за три месеца се срещнаха три пъти. И така стана, че на четвъртия  се сгодиха. През съвместния им живот често двамата се шегуваха помежду си, а и в приятелски компании, че е имал три Янки, но накрая се е оженил за Стоянка – сто пъти Янка.

 Сега неговата Стоянка я няма. Коварна болест му я отне без време. И затова в самотните нощи се разхожда из интернета, а в неделните дни намира радост от живота в туризма. 

Сутринта, на сборния пункт, Яна от нощното съобщение в нета се появи и потърси отговорилия на питането й. Запознаха се и – както бе обещал, я взе в колата си. В края на туристическия ден си стиснаха ръцете за довиждане и си пожелаха нови срещи в планината.

– Яна, радвам се, че нощес те забелязах и се реших да ти отговоря. Днес преходът и денят бяха чудесни с теб.

– За мен също! Чувствах подкрепата ти. Знаеш ли, че два дни чаках някой да ми отговори поне с две думи, но само ти го направи. Много съм ти благодарна за това! И за компанията днес. Само че искам да те поправя: аз не съм Яна!  Името ми е Стояна. 

Слушаше я и не вярваше, че това се случва. Отново това име се оказва съдбовно. Някакво тайнствено усещане се загнездваше в съзнанието му. Орисан бе животът му да продължава със Стоянка „стотната“ Янка! 

А всичко започна от едно чукване с мишката в полунощ…

 

АВА

Октомври 2019

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: