Георги Славов – Анабел и Гигли

Председателят на „Отвъд кориците“ прави своя прозаичен дебют с приказка.

 

Анабел винаги си повтаряше, че всичко ще е наред, защото баща й така я бе учил още откакто бе малка. Вече бе съвсем по-голяма, а баща й сякаш бе станал още по-възрастен от нея, въпреки че разликата в годините винаги си остана еднаква.

След 2 седмици ставаше на 15, кинсиниерата й, преминаването от един период в друг. Баща й просто си бе тръгнал, защото не се разбираше с майка й, но според Анабел не беше спрял да обича бившата си вече съпруга. Това бе станало преди три години. Тя разбираше това прекрасно. Майка й бе руса жена, красива, прелестна на моменти дори, със сиви очи, които криеха тайните на египетските пирамиди и същевременно понякога изпитваха затруднение с таблицата за умножение. Баща й бе биологията в действие – и той красив, а дори плуваше.  Анабел обичаше родителите си и не винеше нито един от тях за есента, нито за раздялата им, нито, че понякога й се плачеше.

Баща й щеше да дойде на рождения ден, но въпреки това тя сметна за правилно да му напише картичка, за да го покани официално.

Все пак човек става веднъж на 15, мислела си е сигурно русата Анабел, която бе най-красивото момиче, което съм виждал, преди и след да стана на 15 години. Това доказва теорията ми, че 15 е само число, а всяко друго число е само цифра.

Аз се казвам Гигли и обичам Анабел. Да, обичам я, обичам я, обичам я. Че как да не я обичам. Тя говори ниско, кожата й е мека, обича анимациите, които и аз, понякога ги гледаме заедно, а и е по-умна от мен, а това ме прави по-добър човек. Да, така се чувствам, когато обичам Анабел, а аз я обичам откакто чувствам изобщо.

Живеех до тях преди да се наложи нашите да се преместят и това, разбира се, стана ден преди тя да навърши 15 години. Не знам нищо за празненството й, нито кои са били там, баща й, майка й, други, които я обичат, защото нали обясних, че тя е достойна за обичане и би било егоистично да искам да я обичам само аз.

Наложи се да отида в Люксембург, където бях докато не навърших аз самия някаква цифра – мисля, че беше 18, а Анабел беше на същата цифра години. Тя остана обаче в Париж, от 15 до 18 години, тя остана в Париж.

Но си писахме писма. Анабел, този ангел от плът и кръв, дори ми разказваше детайли – как си е счупила зъбче като е яла ядки, представяте ли си. От всички детайли и от всички хора, тя сподели счупеното си зъбче, сигурен съм най-прелестното счупено зъбче, с мен. Това писмо го пазя. Нали знаете как хората слагат снимки в рамки и ги оставят на нощното си шкафче. Е, аз държа това писмо. Най-радостният ми миг откакто съществувам.

Писахме си цяла есен, после цяла зима, после си пратихме картички за Коледа. Аз моята започнах да я избирам от октомври месец. Това ме караше да се чувствам жив и наред.

Лятото реших да я изненадам. Знаех къде живее от писмата. Една вечер се прибрах късно и преди да легна четири часа си мислех за Анабел, как косата й стига точно до раменете й, как понякога обича да слага сърца вместо точки на някои букви, защото е момиче, как обича да яде смокини, как обожава, също като мен, да мързелува на хамак цял следобед, а понякога и до падането на вечерта. Моята Анабел ме караше да се чувствам добре.

Взех решението. Утре тръгвам. Няма да кажа нищо на никого. Ако успея, ще съм най-усмихнатият човек до края на дните си, ако не успея, ще съм най-усмихнатият човек до края на дните си, защото съм опитал, дал съм най-доброто от себе си и другото не зависи от мен. Така ми казваха като малък.

Легнах да спя, вече с готов план в главата. Аз, Гигли, утре тръгвах към Анабел. Но първо има неща за приготвяне. Момичетата обичат жестовете на ръцете и тялото, но направени от сърцето.

Приготвих си най-красивите обувки, дори ги поизчистих малко, тя не би ме взела с мръсни обувки, а и аз не бих се дал така, защото ръцете й не са създадени за ниска работа.

Ами сега. Какъв цвят риза? Лилаво или жълто, любими мои цветове, с тях бих се чувствал удобно. Но не, трябва да е  по-ярко, за да отразява сърцето ми. В Интернет пише, че най-любовният цвят е червено, червено ще да е. А дали имам червена риза изобщо? Няма значение. Решено е. Май нямам, но нищо. А вратовръзка? Не, не, с едно разкопчано копче, така ще изглежда все едно не съм го обмислял цял живот, а аз съм, защото съм роден, за да я обичам. След това самолетът и започвам да я търся из Париж.

Имам план. Имам план. Сърцето ми го измисли.

Легнах за три часа, не му трябват повече на влюбения. Станах рано, не закусих, защото щях да търся перфектната червена риза цял ден. Това е.

Готов съм и тръгнах из Люксембург да търся. Със затварянето на вратата на апартамента разбрах, че съм на правия път. Дори не заключих като хората, защото нямаше значение дали ще се върна. Мястото ми не е тук, а при Анабел, където и да е тя.

Влязох в първия магазин с достатъчно лъскави букви. Любезната консултантка ме посъветва веднага да не отивам с червена риза на първа среща с момиче. Не ми хареса тази жена. Това не е първа среща с момиче, а виждане на телата на душите, които са свързани. Друг ще е магазинът. Тази продавачка е толкова различна от моята Анабел.

Следващият магазин бе на втори етаж в някакъв мол. Качих се по стълбите, като бързах, защото Анабел, дори да не знаеше, ме чакаше някъде в Париж. Тази магазинерка не се опита да ми дава съвети, а направо ме насочи към няколко цвята червено, повярвайте ми, трудно ми е, от които да избера най-правилният.

Три часа мерих ризи, свалях първата, за да надяна втората, после втората свалях, за да сложа отново първата и да я сравня с втората. И така до двадесет и седмата. Тя беше моята. Тъмно червено, задимено сякаш, жените в магазина казаха, че подчертава очите ми, но предполагам, че им плащат, за да изричат такива думи. Ризата е готова. Платих я, излязох и тръгнах да се прибирам, за да се приготвя за пътуването утре.

Докато крачех с развълнуваните си стъпки по улиците на Люксембург осъзнах, че съм най-големият тъпак, който развълнувано е ходил по които и да е улици преди да се срещне с любовта на живота си.

Ами цветя? Цветя? Кой би отишъл при момиче и не би й дал букет? Много цветя. Та това е перфектната комбинация на света – красиво момиче и цветя. Анабел бе най-заслепяващата звезда в небето ми и каквото и да държеше у себе си, ставаше красиво и за мен. А аз не харесвах цвята допреди да ги видя в ръцете на Анабел.

Бързо се затичах като болен из улиците на града. Ами ако съм изпуснал всички магазини, ами ако не харесам никои цветя, животът ми ще бъде съсипан. После се успокоих и се прибрах вкъщи.

Нали ще пътувам утре със самолет за Париж, там ще има цветя. Толкова се бях развълнувал, че мислено вече аз бях при Анабел или тя беше при мен. Надали ще се чувствам толкова добре отново.

Прибрах се и осъзнах, че не съм ял нищо цял ден. Няма и да ям, не съм гладен, не съм жаден, мисля си само за моята любима. Всичко, което ще правя е да мисля за нея.

Погледах малко телевизия без да виждам изобщо какво гледам. Самолетът ми излиташе сутринта рано, полетът беше къс, това не ме притесняваше, багажът ми бе готов, ризата я изгладих, обувките, костюмът, всичко бе готово, аз бях готов. Идваше моментът на истината и истината за момента наречен живот. Нямах представа дали една червена риза, аз и букет ще е достатъчен.

Просто исках да я видя, да съм наблизо, да съм в един град дори, вече един континент не ми стигаше.

На следващата сутрин си мислех само за нея. Устните й, косите й. Бях в Париж, този град й отиваше, просто й отиваше. Нейното място беше тук, а моето място бе при нея.

Погледнах писмото, което беше в джоба до сърцето ми, татуирано направо – писмото, в което ми казваше за прекрасното си зъбче, там беше адресът й.  Той нямаше особено значение, защото бях готов да отида до края на света заради нея, а сега като бе толкова близо, светът ми щеше да приключи, за да започне радостта с Анабел. Пишеше улица „Клер“, там имало известен пазар.

Запътих се натам. Не изпитвах нищо освен любов, знаех, че всяка стъпка е по-правилна от предишната и вземах завоите като състезател, защото вече бързах. Нямах търпение. Питах всички хора къде е тази улица, някои ме объркаха, други отказаха да ми говорят, защото съм бил много усмихнат. Нямаше значение.

Пристигнах в скоро време. Отидох до адреса й, позвънях, но никой не отвори. „Сигурно е на пазар“, помислих си с последния си разум. Едно сърце имах и щеше да напусне гърдите ми, да отиде в ръцете ми, за да й го дам цялото.

Чаках много време, започваше да се стъмва. Една нейна съседка няколко пъти излиза и се прибира, попита ме дали всичко е наред, обясних й, че надали ще стане по-добре някога, сигурно ме помисли за луд, защото повече не излезе в мое присъствие.

Вятърът изпълняваше последните ноти на сонатата на края на самотата ми и началото на вечното щастие, поне докато съм жив. Луната танцуваше последния си танц, приготвяше се за сън и шептеше нежните думи на любовта в ушите ми.

Тогава тя дойде, сякаш чула, че я обичам.

Не чувах нищо освен ангелите пазители, които ме потупваха по рамото, не усещах допир освен полепналите парчета въздух на надежда, нямах усет в устата, защото вече не преглъщах, а само я гледах. Бе в най-очарователната рокля, зелена рокля, всъщност може да е била и най-грозната зелена рокля, но я носеше моята Анабел, която идваше към мен.

Очите й се спряха върху мен, първо се уплаши, после ме позна. Подадох й цветята, които бяха поизгорели от слънцето, но аз това не го бях забелязал.

Дали хареса ризата ми? Дали ми отива на очите? Дали очите ми отиват на нейните? Ще трябва да разберем.

Поизправих се. Оправих си еката, погълнах целия въздух на планетата, като оставих малко за нея, защото и двамата да останем само, ще съм най-доволен от всички същества, съществували някога.

Аз нямам минало преди нея, нямам бъдеще след нея, тя е моето настояще, което няма да напусна.

Тя пое цветята с най-симетричните ръце и най-прелестните пръсти, притисна ги близо до себе си, нищо, че е виждала и по-красиви.

Така се отнесе и с мен.

Прегърна ме, аз я прегърнах. Не съм сигурен, че бях жив в този момент, живите не изпитват такава наслада. След като откопах разплаканите си очи от косите й, я погледнах и й казах:

Много си красива, не, не, не си красива, прелестна си, незабравимо прелестна, Анабел. О, здравей, забравих, извинявай. Аа, извинявай и че така се появих, без да ти кажа, не намерих думите.

Тя видя писмото, което държах в джоба на ризата. Извади го и видя доказателството на чувствата ми. На него, точно като някакво хлапе, бях нарисувал къща на два етажа, с деца и родители, цялата в едно огромно лилаво сърце, а в сърцето пишеше с малки притеснени букви „Анабел и Гигли“.

Хвана ме срам, но тя върна погледа си върху очите ми, които бяха се превърнали в малки лодчици, които плуват към щастието си.

Целуна ме. А не ми каза и дума. Просто ме целуна. Целунах я и аз. Аз, синът на думите, не мога да ги използвам в момента.

Попитах я, след целувката, която реши съдбата ми, дали знае колко време съм я чакал?

Колкото време съм те чакала и аз – изпя с нисък глас ангелът от сънищата ми, докато го държах в ръцете си.

Един живот и всичките следващи животи. Добре дошъл, Гигли, остани колкото искаш, ако може завинаги.

Усмихна се, а аз се изгубих в тази усмивка, така, че да не се намеря никога повече. Прекрасно беше.

Знаех, че ще съм щастлив някога, сега чак го усетих. Благодаря ти, любов на моя живот и живот на моята любов! – промълвих с последни сили преди да се оставя в ръцете й.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: