Любен Гатев – Кислород

Любен Гатев е магистър по творческо писане в Софийския университет, има ръкопис на роман и няколко разказа. Съчетава реалистичното и абстрактното в своите произведения, а в „Отвъд кориците“ сме радостни да представим разказа му „Кислород“.

Кислород

            22 август, около 19:30 часа, някогашният Пти-Кламар, сега 22-и парижки район.

            Ален въртеше забързано с ходилата на краката си педалите на велосипеда. Целият бе плувнал в пот. Защо му бе нужна тази разходка в покрайнините на града точно сега? „ При това закъснявам за дневната такса, знаех си, че трябваше да си взема седмична”- в този момент единствено това се въртеше в главата на буйния младеж, и има защо- касите приключваха работния ден точно в 20:00 ч., с изключение на централната, намираща се на площад „Етоал”, тя преустановяваше своята работа в 21:15 ч. Към нея бяха отправени надеждите на Ален, когато на поредния завой не успя да удържи кормилото на колелото и се озова в канавката, удряйки  главата си в ламаринения контейнер поставен там. Усещайки силна болка в задната й част, той започна да я разтърква енергично, сетне погледна с известна доза страх дланта на дясната си ръка- нямаше кръв, и това го успокои. „Но ще ми излезе цицина” -заключи, и тревожното му настроение се завърна с пълна сила. Вече опомнен, Ален се сети за дневната такса. Потърси с очи велосипеда си, който лежеше някъде във високата трева. След като го откри и вдигна внимателно, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на успокоение – возилото му беше здраво и непокътнато. Тъкмо премяташе крак през седалката, когато острият му поглед се спря  на отразената върху контейнера от последните слънчеви лъчи кръгла форма. Ален остави колелото, приближи се отново до смрадливата ламарина и с нарастващо любопитство установи, че причината за нейното появяване бе кръгъл диск. Наведе се и го вдигна от земята. „Странно, единствено от Жулиен бях чувал за тях. Наистина ли това, което държа в ръцете си, е същото, за което многократно ми говореше той?” Почудата премина бързо, след като дневната такса отново си върна превеса в мислите му. Младото момче скри внимателно диска под дрехите си и се насочи право към „Етоал”. „Трябва непременно да се опитам да намеря Жулиен”- каза си Ален, докато превключваше скоростите на велосипеда.

                                                                   ***

          Едва мъждукащата крушка се олюляваше на прокъсания кабел, хвърляйки слаба светлина в тясното помещение. Фигурите на три неспокойно седнали сенки се очертаваха на олющената мазилка на стените. Те бяха застанали в кръг, с онази сериозност, като че ли предстоеше да се взима съдбовно решение. Между тях бе поставена прогнила дървена масичка, а извън образувания от тях кръг личаха няколкото натрупани сандъка и куфара един върху друг.

          –  Що за слепци сте, щом не можете да го проумеете? Разбирам да бяхте хлапета, но не. Вие сте на моите години, от моето поколение. Престанете! Събрах ви тук, за да се опитаме да поставим началото, а вие хленчете като мамини синчета! 

– Жулиен,  ти искаш нещо, което даже не смея да си го помисля- отвърна Пиер.
– Полицията на мисълта не съществува. Или поне, все още не. – отговори Жулиен. Така че може да мислиш свободно. Само това ни остана.
– По дяволите, Жул, пазиш ли я още?
– А, как иначе? Кътам я измежду тухлите в спалнята. Някой трябва да запази пророците. Истинските, а не като онзи техния- фалшивият.
– Жул, действително положението не е толкова лошо. – обади се плахо Пол. Сега поне имаме това, което нямахме навремето – спокойствие и работа. Няма го вече онова напрежение, онази злоба и завист между нас, хората. Вече всеки си знае мястото и живее в мир и спокойствие. Спомняш ли си, когато Махмуд ел Калейфи дойде на власт. Всички казваха, че ще узакони Шериата, ще покрие жените ни с бурки. Нищо подобно. Християнството е официална религия и смея да твърдя равнопоставена, наред с исляма. А престъпността е сведена до нула.
– Ти сериозно ли? – Жулиен се беше изправил и вече бе готов да стовари един върху Пол. – А защо тогава Лил, Рен, Лион, Марсилия …. цялата страна се вдигна на бунт и се отдели от нас? Около Париж има стена, приятелю! Разбираш ли? Стена! А над нея – похлупак. Затворени сме като в консерва! И никакви глупости за липсваща престъпност, спокойствие и работа не могат да ме заблудят. А сега ни сложиха и такса за кислорода, който дишаме…
– Но, нали мюсюлманите също я плащат?
 – Ти откъде знаеш, че я плащат? Виждал ли си ги? Всекидневно ни облъчват през телекомите, че сме най-успешният експеримент в човешката история, докато хората от останалия свят гинат във войни и болести, разяждани от алчност и завист,  а ние живеем тук без престъпност, без болести, без тежки зими и смяна на сезоните, в мир и спокойствие. Така казват, нали?
 – А всъщност ставаме все по-малко и по-малко. – добави Пиер. Ние сме ислямска град-държава. В понеделник ти дават хляб, кафе и ориз, във вторник леща… поставят ти ги в пощенската кутия, за Бога, дори вече няма магазини. Онзи ден закриха последния – този до „Тюйлери”. За какво са ни? Нали те преценяват от какво имаме нужда? Няма футболни срещи, няма театрални представления. Само храна и работа. Превърнаха ни в лениво и спящо стадо от овце, обречено на гибел. Пикая аз на това ти спокойствие и на този щастлив живот! Жул, трябва да се направи нещо!
– Е, дотам я докарахте с вашите сини и червени.- окопити се Пол. Спомняте ли си, как навремето всички те вкупом се обединиха и подкрепиха Махмуд срещу Марин льо Пен? Пиер, ти не членуваше ли в Социалистическата партия?
– Господа, престанете! Сега не е времето!- Жулиен отново бе повишил тон.         

От коридора се чуха тихи стъпки. Трите сенки заеха позиции за засада от двете страни на вратата. Последваха две коси и едно дълго почукване. „Аз съм – Ален”.
– Момче, изкара ни акъла- отвърна Жулиен, отваряйки вратата на момъка, който видимо се стъписа при вида на двамата непознати в стаята.
 – Аз… ако съм дошъл в неподходящ момент…
– Напротив. Това са наши сподвижници. Влизай,  не стой на вратата, опасно е! – Жулиен въведе момъка в стаята. Нямаше приготвен стол за него и се наложи да седне върху една от купчините сандъци. Сега останалите мъже се заеха живо да се опитват да изучат лицето на младежа, но на фона на слабата светлина успяха да забележат единствено пламтящите му светли очи, което ги накара да се върнат доста назад в спомените за тяхната младост.
– Татко Жул, аз, аз… намерих – започна да заеква Ален, след като отново се бе смутил от продължително втренчените погледи на мъжете пред него. – Аз намерих това. – Ален бръкна под дрехата си и извади кръглия диск, подавайки го с трепереща ръка на Жулиен, който след като се изкашля леко бързо заключи – „Това е DVD диск. От онова време. Днес такива в нашия спокоен и прекрасен свят няма.”
 – Не може да бъде! Мислех, че вече наистина ги няма! – възкликна Пиер.
 – Какво ли е записано на него? – запита Пол

Жулиен вече им бе обърнал гръб, докато трескаво отваряше куфарите и сандъците  и внимателно изпразваше съдържанието на някои от тях. Няколко минути по-късно на масичката вече светеше телевизор, а под него бе разположен стар DVD приемник, свързан с  кабел към екрана. Жулиен взе диска, избърса го внимателно с ръкава на дрехата си и го постави в устройството.

Триумфалната арка грейна на телевизионния екран. Сетне камерата се плъзна по необятния Шанз-Елизе, където маршируваха карета от войници в парадни униформи. Изведнъж фокусът бе изместен към единия от тротоарите на булеварда, изпълнен с публика, наблюдаваща военния парад. Ужасът, който се четеше в очите им се забелязваше отлично, въпреки черно-белите кадри. „Това е Втората световна война. Падането на Париж” , промълви Жулиен. „Втората световна… какво?”- озадачено попита Ален. „Тихо, момче”- изсъска Пиер. От говорителите на телевизора плътен мъжки глас бе започнал своя монолог. 14 юни 1940 година, немски офицери и войници правят своето триумфално шествие по най-прочутия булевард в света Шанз-Елизе. Разгромът за френската армия е тотален. В рамките на месец тя изгубва 92 000 души, убити в битка, а 200 000 са ранени.  Кадри на кервани от жени, старци, деца, влачещи се по междуградските шосета, някои натоварили на каруци, колкото се може повече от имуществото си, други носещи единствено раница на гърба си, изпадащи в шок при всеки обстрел на вражеската авиация, се заредиха на екрана, докато мъжкият глас не прекъсваше своя тъжен разказ. Общо осем милиона души съставляват жалките кортежи от жени, деца, старци, бягащи със всякакво всевъзможно средство от силите на Вермахта, молейки се куршумите идващи от самолетите да минат покрай тях. Страната  се е превърнала в гигантски лагер на странстващи номади, отбелязва Жан-Пиер Азема.  Картината бързо пренася събралите се в стаичката мъже във вагон от влак. Нахиленият фюрер влиза, тържествувайки в него. Намиращите се вътре военни лица му отдават чест, след което заемат своите места около масата поставена по средата на вагона. Двама от тях с печално изражение започват да подписват листовете хартия поставени на масата. На 22 юни Франция подписва безусловна капитулация край Компиен, според която приема пълно разоръжаване на своята армия. Немците окупират общо 2/3 от френската територия, включително столицата Париж. Французите се задължават да поемат разноските за германската окупационна армия. В неокупираната част на страната се създава марионетно на Райха френско правителство със столица Виши, начело на което застава героят от Първата световна война маршал Филип Петен. По време на окупацията се извършва икономически грабеж. Немците фиксират валутния курс на 20 франка за марка, т.е. с 50% спрямо курса на долара през юни 1940 г.  За френското население, през август 1940 г. е въведена купонната система за хранителните стоки. През есента на 1941 г. тя става всеобща за хляба, захарта, сиренето, месото, кафето, олиото. Производството е строго контролирано от немските органи. Това води до липса на основни продукти от първа необходимост, което превръща черния пазар в генератор на социално неравенство.
– Чухте ли?  – ослуша се Пиер.
– Някой идва. – отвърна Жулиен. Бързо! Ален, натисни долния бутон на телевизора. Бързо, дяволите да те вземат, бързо!

Ален вече бе скочил с протегната ръка напред, когато в мига, докосвайки заветния бутон ярка светкавица, съпроводена с оглушителен пукот озари за момент помещението. С връщането на тъмнината Ален се свлече на пода. Още не бе дошъл напълно на себе си, когато чу креслив женски глас, придружен със силен ритник в задника му.
 – Какво си се излегнал, бе? Хайде, ставай по-бързо, ставай, защото нямам намерение да заваря вечерта тук! Ето заради такива като теб, аха да загубим войната! Ставай ти казвам бе, лентяй с лентяй такъв!
  Последва втори, после трети ритник отзад, като всеки следващ ставаше все по-силен и по-силен. Ален съобрази, че сега не е време за размишления и бързо се изправи, разтривайки задника си с двете ръце. Светлината от газовата лампа бе твърде слаба и не успя да го заслепи, но въпреки това той не можеше да види лицето, което стоеше зад фенера. Обърна се инстинктивно и тръгна в обратната посока.  Мислите му, доколкото може да се каже, че в този момент ги имаше, бяха насочени само и единствено към болката в гъза му. Женският глас продължаваше да крещи, без Ален да му обръща никакво внимание. Внезапно усети как нечия ръка го хваща и започва да го дърпа в обратната посока. Ален се остави да бъде воден. Преминавайки през истински лабиринт от мрачни, влажни тунели, той виждаше как от техните стени  го гледат очите на хиляди човешки черепи. Големи, дълбоки, черни очи, които нито за миг не го изпускаха от страховития си поглед. Дневната светлина за малко да изгори чувствителните му ретини. Той се свлече бързо на земята с ръка върху очите си, падайки върху свежа, зелена трева. Измина известно време, докато се реши да махне ръката от лицето си, и тогава видя надвесена над него млада девойка, облечена в стари вехти дрехи, с черна вързана на опашка коса и тъмни очи, които го разглеждаха с нескрито любопитство и интерес.
– Ти ли си от група номер 500? – запита го момичето, вече с по-спокоен глас.
 – От групата на… кого? Чакай малко. Коя си ти? Къде…
 – Няма значение. И без това привърших половин час по-рано, време е за удоволствие. Войната си е война, но и сексът си е секс.- Девойката вече беше започнала да сваля гащите на Ален, когато той остро запротестира.
 – Чакай, чакай малко. Какво правиш? Къде се намирам? Къде са Жулиен и останалите?
 – После ще го потърсим твоя Жулиен и останалите. Сега ми покажи какво имаш в гащите си, мързеланко.

 Още докато Ален лежеше в тревата заслепен от слънчевите лъчи, девойката бе забелязала стройното му здраво тяло. Странните дрехи също бяха произвели върху нея сериозно впечатление. „Може би е американец”,-  помисли си тя. Но след като откри мекото си бяло лице пред нея, с онези ненатрапчиви остри черти около носа и устните, тя вече бе убедена, че й е излязъл късметът. Чудно, откъде ли се бе взел този екземпляр, кой ли го пращаше? Обикновено пристигаха разни сукалчета със засукани мустачки, на които можеше да преброи ребрата, след като си съблекат горната дреха. Беше в Съпротивата от самото й основаване. Животът й се бе превърнал в низ от опасни авантюри и всекидневен адреналин. Това, което я крепеше бе романтичната й натура, намираща отражение в патриотизма и сексуалния нагон. Често след като свършеше своята оперативна работа, тя се отдаваше на миговете, в които я спохождаше животинския инстинкт да се чука като за последно с момчетата от Съпротивата.  Сега тя смучеше жадно набъбналия член на Ален. В миг на възбуда той забрави за Жулиен, за всичко и за всички. Сграбчи здраво девойката, просна я по гръб на тревата, след което проникна в нея грубо и първично. След десетина минути свърши вътре, без тя да има нищо против.

Обличайки дрехите си момичето се обърна към него с думите:
 – Е, аз съм Елисавета, от 11-и отряд на парижката съпротива. Време е да ми кажеш кой си, и какво търсеше там долу?
 – Ъъъ, – постепенно съзнанието на Ален възвръщаше работния си режим на оптимални обороти, ето защо, неможейки да повярва какво се случва, той просто си мислеше, че сънува. – Ъъъ, аз съм Ален, и допреди малко бях с Жулиен и неговите хора, когато чухме шум от коридора и… после се озовах….  тук с теб.
– От кой отряд си? Кой е този Жулиен? Къде точно сте били, когато сте чули този шум? Отговаряй! Бързо!- Сега Елисавета бе заела обичайния си образ на строга партизанка, образ, от който излизаше само по време на сладките за нея мигове, докато прави секс.
 – Виж, изобщо не знам къде се намирам, коя си ти и какво се случва в момента. Надявам се всичко това да е просто….  не знам и аз….
 – Слушай какво- отвърна Елисавета. – Нямам време да се занимавам с теб. Но не мога да те оставя тук, така че щом не искаш да кажеш името на командира си, тръгваш с мен, и ще изпълняваш всичко, което ти наредя, ясно?- тя вече му бе обърнала гръб, но дискретно извърна лекичко главата си настрана, за да може да се убеди дали той я е последвал.-  Финалното настъпление на Льоклер е предвидено за след 4 дни. Трябва да побързаме. Задачата за тази вечер е да заложим взрив под Понт Ньоф. След четири дни трябва да откъснем Ла Сите от останалата част на Париж. Ама, как ще вървиш с тези дрехи по улиците? Откъде за Бога си ги взел?

 Елисавета го дръпна към една от страничните улички. За момент на Ален се стори, че бе видял точно такъв автомобил, какъвто  забеляза на видеоклипа, който гледаше само допреди малко заедно с Жулиен и останалите. Слънцето вече залязваше. Още малко и мракът щеше да замени светлината. Това е нашето време – приказваше му Елисавета. Падне ли мрак, идваме ние, бойците от Съпротивата! Няма да се дадем в последния момент на някакви си ингилизи или американци да оберат славата за сметка на нашата саможертва!. Ще минираме всичко, имаме подготвени оръжия и провизии за 25 000 човека! Имаме напечатани 70 000 позива! Льоклер и Дьо Гол няма да водят битка с немците. След четири дни те ще влязат в един вече освободен град! – Докато притичваше покрай нея, Ален не можеше да не усети върху себе си магнетизма на това момиче. Едва сега забелязваше крехките й бедра, спомагащи за самоуверената й походка. В тембъра на гласа й се четеше нотка на решителност и готовност. Винаги щом споменеше думите свобода и съпротива от  очите й изскачаха искри. – „Четири години поред студ, лишения, унижения. Четири години поред не ни даваха да дишаме. Четири години поред тайни квартири, живот в каналите и подземията, четири години поред, през които живееш с мисълта, че във всеки един момент иззад ъгъла на улицата, в магазина, в дома ти, или в скривалището ти в мазето могат да те сгащят от Гестапо и да те превърнат в кайма, бавно и мъчително. Но сега денят на славата дойде!- пламенно продължаваше да нарежда Елисавета. Внезапно у Ален се появи чувство, каквото той изпитваше единствено пред Жулиен – чувството да споделя. Той вървеше след тази пареща девойка, съпреживяваше смъртта на баща й на бойното поле, безследното изчезване на брат й, болестта на майка й. Изненадан дори от самия себе си, изведнъж той взе думата и започна да говори:

 – Спомням си онзи ден. Денят, когато двама араби почукаха на вратата и извикаха родителите ми. Мама и татко ми казаха, че трябва да отидат за малко до кметството, за да оправят разни документи, но така и не се върнаха. И знаеш ли? Те си мислят, че са ги изличили, но докато те слушах си спомних. Те взеха всичко. Абсолютно всичко. Имах компютър, Жулиен ми говореше за него, точно така, компютър! Той постоянно се опитваше да ме провокира да си спомня, но не успявах. Вече си мислех, че говори глупости, но точно така, компютър! Служел е както за забавление на малки деца като мен, така и за обмяна на информация, за създаване на храни, лекарства… Тогава бях на… 5 годинки. Те го взеха. Взеха и много други неща. Взеха всичко, без телевизора. Жулиен го скри. После той ме отгледа. Започнах да го наричам татко, макар да знаех, че не ми е баща. Миналата година завърших и започнах работа. Правя рисунки за пощенски картички. Последната, която нарисувах бе образа на Махмуд ел Калейфи в профил. Съжалявам за баща ти!- завърши той, след което отново се умълча, загледан в променящото се изражение на девойката.
 – Говориш странно, много странно – отвърна му Елисавета, но пък си хубав, така че ти е простено.  – намигна му тя.
 – И ти си хубава. – глухо добави Ален, без тя да го чуе.

  Картечен изстрел разкъса пространството между тях. „Залегни, бързо, залегниии!” – чуха се виковете на Елисавета. Малката стаичка в мазето на сградата, намираща се близо до „Трокадеро”, бе осветена от светлината на прожекторите на спецотряда за „борба със съмнителните елементи”. Четири човешки тела се търкаляха в локви от кръв. Най-старшият от екипа пристъпи напред, извади таблета от джоба си и започна да чете: Ален Дюпоа- 20-годишен – ликвидиран, Жулиен Котрен – 61-годишен- ликвидиран, Пиер Лашел – 51-годишен – ликвидиран, Пол Валери – 45- годишен – ликвидиран. 

 Няколко часа по-рано службата за „борба със съмнителните елементи” бе уловила спътников сигнал за наличието на опасен и забранен предмет, предвижващ се в посока „Пти-Кламар” – „Етоал”. Веднага бе изпратен екип, който успя да установи наличието на предмета у пътуващия  с велосипед Ален Дюпоа. После беше лесно.

 

 

    

         

                

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: