Дебют на Ирен Михайлова на страниците на „Отвъд кориците“. Авторката учи клинична психология и психоанализа в Сорбоната, а е завършила френска литература и е част от литературния клуб “Dimanches artistiques” в Париж. Тази година излиза първата ѝ стихосбирка на френски език “Сред сините брези” (“Vicissitude d’une vie”)
Облак
Денят се взира в мен
с омаен, тъжен стон
на розов лилион
във топла юнска есен
Дъждът
в короната ми жива
щади пътеката сънлива
от студения си сплин
В поточето звънливо
цветя недостижими
чертите ми пресипват
сред сладък розов дим
Сред сините брези
и ставам изличима.
Сън на брега на Сена
Въздъхна към Лион Борей далече
от тази която морно люби
и покри с тъжен прах вечен
покривите на Париж през юни
град с две реки за ласки не моли
в огледалото цветно на вода и небе
разтапяте лица без основи
в акварелите на Йонкинд, Писаро и Моне.
Колкото и да трае един джайв!
Когато искам е всяка дума от моя дар
към вас да бъде истинска и чиста
и самата тя ако поиска
и аз за себе си ако реша.
На сцена да изляза холерично
пред публиката да щадя сълзи
в баладинови очи тъгата не унила
и аз ли там очакват те да я туша?
Коя съм аз —
в забвения живот един четец на проза
на някой в мен живял, любѝл и писал,
пред вас се връща като Сянката улисан
в излияния пред отдавнашно прокуден съд;
и какво да сторя ако не тук да го повикам
и да го поставя своя джайв да изтанцува
да ни покани с него смешен и изискан
да се спъва в грешки и сплетни
и тъй искрено в съдбата си да се гнети.
*
Ала думите текат в минути
мечтите в плаващи секунди
животът шумен в часове
но тихо… как ни определят те…
Безкрайни барокови стъпки
Ще дойдеш ли когато настане нощ
като често сънуван блян
в очите спокойни нежни
под мъглавия съновен юрган
така преигра те съдбата
и дишам със тебе
обградена в прегръдки
безкрайните барокови стъпки
Такива мрачните ти основи
като тебе тряептят по клавишите
без мисли и си отиват
спомени създадени за обич
Уви, понякога си те представям
най-милата надежда за любов
скришом миглите ми натежават
и липсата ти
Ще дойдеш ли когато настане нощ?
***
Плах и сам
и след дъжда
замрял и тих
в лекия въздух
един нещастник
без дъх попиващ,
тя тъй страха изпи ми цял
и мен неясен както и тях
унила, приведена в скръбта
над издяланата ложа мечтана.
Тихо се прокрадва с взлом съмнението
в стаята с съмнителения си жакет
и с фалшиви ноти, с гърлен глад
бие се в стените с гръмкия басон назад.
На песнописеца пианото и перото старо
в пристъпа достигат до богатия хазяйн
в букет от шуми и
зовът им да е силен и да прокънти не смее самозван,
къде надеждата си аз погубих, млад и спомени предал сам зер
щом теб погледнах и душата ти залюбих заровил сластно слово там?
