По пътя на лекото писане и лекия живот

Денис Олегов за философията на лекия живот и влиянието ѝ върху писането.

Чета „По пътя“ на Керуак и си мисля колко актуална е тази книга. Сякаш за седем десетилетия философията на младото поколение, от което още дълго ще съм част, не е мръднала и сантиметър. Трудно бих направил разбор на всяка генерация с нейните особености, но е потресаващо как и в 50-те години, и в „технологически напредналия“ век в култ е издигнат лекият живот. Забавление и лесносмилаеми сентенции – какво повече му трябва на човек. Лека музика, клиширана литература, повърхностно и продаваемо изкуство, робство на поп културата и модата от страх да не останеш „изключен“. Пътеката е предопределена – най-важните събития в живота са дискотеките, естетическата наслада е само от храната, сексът е единствена тръпка, а интелигентните беседи са само за добро впечатление пред случайни хора.

Къде е мястото на литературата тук? Лекият живот се отразява на отношението и на автора, и на читателя. При култа към мисленето „ден за ден“ и незаинтересоваността към по-дългосрочни перспективи, писането също се представя просто като вкусна храна. Хапваш и забравяш, че си ял. Авторът надрасква нещо тип „статусна поезия“ и без дори да помисли дали има правописни грешки, го засилва към многострадалната си аудитория. При 20-30 (да се чете с кой колкото нули иска) лайка и някой друг коментар той е доволен, мисията му е изпълнена, егото – начесано. Читателят, от своя страна, нали живее в „днешния забързан век“ и вместо да отдели време на книжно тяло, разчита само на своя телефон. Така когато този тип читател ръчка в социалните мрежи, той 2 минути по-късно е забравил какво е прочел, тъй като някой мийм или фалшива новина е обсебила съзнанието му. След още 2 минути пък ще си качи видео от снощния купон и така цикълът се затваря. Такъв е пътят – писането започва също да се разглежда само и единствено като забавление и ако не представиш продукт, който да върви с бирата и цигарката, тежко ти и горко.

Литературата на „easy life“ поколенията звучи точно така – лека, неангажираща, често празна. По-плашещото е, че това е прието за нормално – „ъъъ, ама те са млади, кучета ги яли, да си драскат там“ и „дай нещо по-весело, млад си“ са чести забележки. Не казвам, че всичко трябва да звучи като на църковнославянски, истински талант е да запазиш автентичността на изказа си, но и да кажеш нещо с това, което пишеш. Аз ако чакам още 20 години да изляза от тази категория, в която ти е простено да не казваш нищо, защото си се родил по-късно, за това време ще съм забравил всичко, което съм искал да кажа. Но явно такъв е пътят на литературата и който желае да прави чудеса от храброст, трябва да излезе от пътеката и да стъпва по „черния път“ с надеждата сред толкова хора, живеещи за момента, да запази частица от себе си, която да не се изгуби във фиестата от цветове и интересни напитки. Цената за някои е прекалено висока, за други – предопределена.

При такава ситуация рискът да се изгубиш сред толкова кандидати за слава, е огромен. Но както масовият модел определя пътя на развитие, така и желанието за творчество и допринасяне определя да завием в съвсем друга посока. Да се надяваме, че достатъчно „черноработници“ ще асфалтират този черен път и ще покажат, че има и друг начин.

Коментарите са изключени.

Powered by WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: